Родостица стожерът на България

- Тази година ще продължат разкопките на замъка, в който отсяда цар Калоян

- ”Нов живот” призовава родолюбиви граждани да дарят средства за продължат на проучванията и по време на кризата.

В епохалните воини на великия български цар Калоян с кръстоносците има едно име ,което е свързано с Източните Родопи-замъка Родостица.Той е бил стожер на границата между Българското царство със престолнина Търново и Латинската империя със столица Цариград.
Непосредствено след величавата победа при Одрин през 1205 г.,когато Калоян пленява император Балдуин следват поредица от походи в Тракия. Срещу българският владетел се изправя братът на латинския император Анри. Той търси реванш за катастрофалното поражение.
Ето какво пише за една от маневрите на Калоян през 1206 г. латинският хронист Жофроа дьо Вилардуен:”И тогава пристигна в лагера на франките новината ,че Йоанис се е установил в един замък, който се нарича Родестюик. И на сутринта войската на франките потегли и язди към тази посока,за да търси битка. А Йоанис се махна и язди назад към своята страна”.
Предали сме имената на българският владетел и на крепостта със старофренската им изговор, както са в оригиналния текст. На български името на замъка е Родостица.Намира се над река Арда на границата между България и Гърция в землището на ивайловградското село Хухла.
Благодарение на факта, че близо век е бил във строго охранявана гранична зона ,се е запазил почти изцяло.
Опит да локализира замъка прави преди 40 години археологът проф. Стамен Михайлов. Пръв свързва пограничната крепост със споменатата от Жофроа дьо Вилардуен Родостица проф. Божидар Димитров. По негова инициатива през 2004 г. тук започват редовни археологически разкопки. Те се ръководят от археолога Ивайло Кънев.
Културният пласт е запазен на дълбочина от 2,20 м и обхваща периода ІV-ХІІІ век. В най-високата част е открита голяма обществена сграда с мощни зидове и фрагменти от мраморни колони. Според находките тя е построена през ІV век,а през първата половина на VІ век е станала жертва на опустошителните славянски и аварски нашествия. Поради ключовото си място Родостица е пограничен форт между Първото българско царство и Византийската империя. Тя е пазела входа на Родопите. По поречието на Арда е минавал древния път за вътрешността на планината. Доказателства за ранно българско присъствие са откритите старобългарски апликации и коланни накрайници. Животът на крепостта продължава и по време на византийското владичество. Откри се некропол от ХІ век с богати погребения.
Замъкът е изоставен през първата половина на ХІІІ век. Не е изключено това да е станало в следствие на продължителните войни между българи и кръстоносци.
Проучването на Националния исторически музей има важно място в цялостните изследвания на миналото на Източните Родопи. Те показват, че замъкът е контактна зона между България и Византия, а в определен период от време и със създадената от кръстоносците Латинска империя.
Според Ивайло Кънев перспективата за продължаване на разкопките е благоприятна. Родостица може да стане част от туристически маршрут, включващ античната вила “Армира” и средновековния град Лютица. За тазгодишния археологически сезон се предвижда в разкопките да участва международна бригада от страни членки на Европейския съюз. Това ще бъде стъпка в популяризиране на историческото наследство в Източните Родопи.
Призоваваме родолюбивите граждани,които желаят проучванията да продължат да дарят средства.Те могат да ги привеждат на следната банкова сметка: BG 34 UNCR 76303100113032.
При внасянето на парите да се пише Национален исторически музей-София,за археологическите разкопки-Ивайловград.

Историята на едно старо българско село - СЕЛО ХУХЛА

Село Хухла е едно от старите български селища в Ивайловградския край, преодоляло превратностите на историческото развитие на региона –размирици, войни, асимилаторска политика на османските завоеватели, на Гръцката патриаршия и доказало поразителната етническа устойчивост на българите.
Намира се на около 7км. от Ивайловград, разположено в крайните дялове на Източните Родопи, на десния бряг на р. Арда, под връх „Св. Илия”.
Кога възниква село Хухла не е известно - не разполагаме с извори и предания за неговото основаване, но следи от човешка дейност намираме от най - древни времена.
Историческите извори и литература за Ивайловградския край са оскъдни.
Още по-ограничени са сведенията за отделните селища. В по-голямата си част те се отнасят към развитието на региона в края на 19 век и след Освобождението. Най-често са свързани с близкия административен и стопански център - Одрин и Одринския вилает, в който влиза Ортакьойска /Ивайловградска/ кааза.
Най-ранни сведения за раойна се съдържат в документ от 1562г., който очертава границите на Черменския вакъф - от реките Марица и Арда до Луда река. В този документ се посочват три български села от Ивайловградския край - Сив кладенец, Камилски дол и Горно селци.1Две от тях – Камилски дол и Горно селци са разположени в близост с. Хухла. Според един от най - добрите проучватели на миналото на селото Коста Хаджиев то е възникнало по едно и също време с другите съседни села - Камилски дол, Покрован и Горно селци. Въпреки, че с.Хухла не е опомено в документа от 1562г., това не изключва съществуването му по същото време. Там са отбелязани само селищата, които се намират по границите на вакъфското поземлено владение, а Хухла е навътре от тази граница.Освен това между четирите села има родствени връзки и жителите им поддържат много близки контакти.2 Съществуващата близост между групата български села - Хухла, Камилски дол, Горно селци и Покрован се определя не само от географското им разположение и климатичните условия, но и от еднаквостта на материалната и духовна култура – бит, поминък, обредни практики и обичаи. Еднаква е и традиционната им носия, особено женската.3 Всичко това дава основание да се смята, че те имат общи корени и че е възможно възникването им в един и същ период.
От къде идва името на селото - „Хухла”? Отговор на този въпрос дава Атанас Примовски в своето изследване „Бит и култура на родопските българи”. Според него то е свързано с въглищарството. Дървеният материал за получаване на въглища се изгаря на определени места. Тези места наричат „хохаи”, „хохли” или „ хухлеи”, а майсторите на дървените въглища „хухленджии”.4 Възможни са и други обяснения за произхода на името на селото, но това изисква допълнителни проучвания.
Основният поминък на жителите на с. Хухла е дребно земеделие и животновъдство, но през 19 в. до началото на 20в. важно място заема въглищарството. Макар, че земята е бедна, почвата глинеста и песъчлива в с.Хухла отглеждат пшеница, ръж, ечемик, овес, царевица, памук, сусам, анасон, фасул, а по - късно и тютюн. Занимават се и с бубарство.Малкото количество не особено плодородна земя ги кара да търсят препитание в други поминъчни дейности. Заедно със селяни от близките села Камилски дол, Покрован, Горно селци, създават жътварски групи, които работят по бейските чифлици в Одринско и Беломорието. Най-много жътвари се събирали от селата Хухла и Горно селци.След като приключат жътвата в чифлика те се завръщали в селото и се наемали да жънат и в съседните турски села. Близките връзки между тези български села се запазват и в по-ново време. Намаляват контактите само с жителите на с.Покрован, след като покрованци приемат униятството през втората половина на 19в.
В тясна връзка с гурбетчийството възниква и въглищарството. Първоначално в с.Хухла той е добавъчен поминък, за да се превърне в края на 19в. до началото на 20в. в основен. Този занаят е доходен, защото търсенето на дървени въглища в Цариград и Одрин е голямо, а условия за добиването им има. Всяка година от Гергьовден до Димитровден мъжете над 15 годишна възраст напускали Хухла, Покрован, Горно селци и Камилски дол и поемали към горите около Цариград и Одрин, а по- късно към Странджа, Айтоско и Сливенско за да горят въглища и да ги предлагат на пазарите в големите селищни центрове. Късно през есента се завръщали, за да работят край родните си села, а добитите въглища продавали в Одрин. Въглищарството е тежък поминък. Работели на групи от по 4 - 5 човека наречени „тайфи”. Нощували в колиби, хранели се общо от приготвена от чирака храна. С припечелените пари се връщали заедно, целите групи и често били нападани от разбойнически банди и обирани.
Съществуват данни за това, че добивът на дървени въглища бил познат на мъжете от Хухла и околните села още в началото на 18 в. и че една от причините за изселванията от региона. Търсейки препитание от гурбетчийство и въглищарство, гори за добиване на въглища или пазари, жители на Ивайловградските села Камилски дол, Горно селци и Хухла достигнали до малоазийския бряг и трайно се заселвали там. Според преданието за създаване на едно от българските села в Мала Азия - Коджа бунар, първоначално преселници от посочените села се настанили в близост до чифлика на богат турчин, Якуб бей. След като поработили известно време като ратаи в чифлика или като въглищари, овчари и зидари, мястото им харесало. Върнали се в родните си села за да вземат своите семейства. Заселили се в Мала Азия в местност, близо до чифлика, която приличала на родния им край. Основали ново село край голям извор и го нарекли Коджа бунар, което според проучванията на Д. Шишманов е създадено през 1721г.5 Малко по-късно към тези заселници в с.Коджа бунар се присъединили нови от селата Хухла и Горно селци. Проучванията за село Коджа бунар показват, че то е най-голямото българско село в Мала Азия и се намира на юг от езерото Манияс, Баленска кааза, Балъкесерски санджак.Достигайки до малоазийските земи тези трудолюбиви хора разчиствали гористи места, отваряли нови земи за земеделие, строили къщи, мелници, тепавици. Сдобили се със земя и станали земеделци и скотовъдци. Обработваемата земя, която добивали чрез изсичане на гората била много отдалечена от селото. Сред нивите си правили хармани и хамбари и постепенно се заселвали там. Така от Коджа бунар възникнали нови села - Сюит, Киллик, Ново село, Аладжа баир, Юрен, Читака, Кобаш, Аладжакбунар.6
По-късно потомците на тези българи отново се завърнали в България. Една част от тях след Руско-турската освободителна война /1877-1878г/ и се заселили в Бургаско и Варненско, а останалите окончателно напуснали малоазийските села след Балканските войни. Принудени да оставят имоти и къщи през пролетта на 1914г. те се заселили една част от тях в Ивайловградско, други в селища в Беломорска Тракия, трети във вътрешността на страната. Жителите на най-голямото българско село в Мала Азия - Коджабунар са разпръснати и настанени в повече от 10 селища.7 След Първата световна война, когато границите на България отново са прекроени, те са принудени да напуснат Беломорска Тракия и да се заселят във вътрешността на страната. Една част от тях в Бургаско и Варненско.С тях и тези, чиито предци са били от с. Хухла.
Какъв е бил броят на семействата от с. Хухла, преселили се в Мала Азия от началото на 18в. до средата на 19в. не е неизвестно, но тези данни говорят за най-ранното напущане на селото от цели семейства.Това е изселване, свързано с търсене на по-добър поминък и довело до създаване на нови чисто български селища далеч от етническите граници на българските земи.
Друга причина за резките демографски промени на Балканите са войните в края на 19в. и началото на 20в. Те водят до постоянно разместване на етническите груги и в Източнородопския регион, което предизвиква непрекъсната промяна в числеността на населението.
До Руско-турската освободителна война 1877-1878г.село Хухла има 145 къщи, от които 130 са български , а останалите турски.8
Според Атанас Примоски, автор на изследването „Бит и култура на родопските българи”, през 1878г. с. Хухла е смесено село с 145 къщи, с мъжко население с нафузи /открити листове / - 650 българи и 70 турци. До 1912г. броят на турците нараства - 150 души. През 1924г. Хухла е с 61 домакинства и 272 жители, през 1928г. - 72 домакинства с чисто българско население, като 4 от тях са бежанци от Македония, от с Комучини, Драмска околия, през 1934г.- жителите са 447 души, 1946г.- 510, а 1956г.селото има 465жители..9
Проф. Л. Милетич при неговите обиколки в Ивайловградска околия през зимата на 1913г.и през пролетта на 1914г. наред със сведенията за трагичните събития в региона вписва и броя на жителите на селата, които посещава. За село Хухла посочва, че до войната 1912г.- 1913г. е смесено село - българи - 325 жители или 89 семейства, турци – 24 семейства с 134 души.След Балканската война и погрома над българските селища през 1913г.в с. Хухла има 60 семейства българи и 25 турски къщи – /изоставени/.10 Данните от преброяването през 1920г. сочат, че с. Хухла има 272 жители.11
За първи път през 1928г. в българския периодичен печат се появява статия с описание на село Хухла - във вестник Мастанлийски окръжен вестник от 10 октомври. Учителката в селското начално училище Ц. Ангелова публикува сведения за бита, поминъка на населението и посочва, че селото има 72 къщи с изключително българско население.12
В тези данни се забелязват резките промени в численността на населението особено след войните. Ако до Руско-турската освободителна война 1877-1878г. село Хухла има 145 къщи, то след Балканската война 1912-1913г. там живеят 60 семейства.Избитите от башибозуците по време на кървавите събития през 1913г., загиналите по време на Първата световна война и преселванията преди и след войните периодично са обезлюдявали селото и то е тръгвало отново към възстановяване и възраждане.
Ако първото масово изселване от село Хухла е свързано с търсене на по- добър поминък, то следващо е предизвикано от Руско - турската освободителна война 1877-1878г. По време на войната, войскова част от Кавказската кавалерийска бригада на генерал Черевин преследвайки отстъпващите турски части се установява в Ортакьой /Ивайловград/ и околните села. Следва Сенклеровия бунт и борбата за защита на местното население от действията на редовната турска войска и башибозушките изстъпления. Сраженията, които се водят през месеците април и май 1878г.между руските части подпомогнати от дружината на капитан Петко войвода и турските части и метежници са в близост до селата Кондово, Железино, Пелевун, Черни рид, Горно селци. До с. Хухла е разквартирувана кавалерийска рота. След успешните действия на руските войскови части и дружината на капитан Петко войвода, Ивайловградският район е очистен от турски войски и башибозушки чети. Но радостта от свободата е кратка. След подписване на Берлинския договор, Ивайловградският регион остава в границите на Османска Турция. Несправедливите клаузи на договора предизвикват масово изселническо движение на българи от Ивайловградско към пределите на освободена България. Когато през есента на 1878г.се изтеглят руските войски от региона, заедно с тях потеглят и не малка част от жителите на селата Камилски дол, Покрован, Хухла и други селища.
Обществено-икономическите и политически промени, които настъпват след Руско - турската освободителнна война водят до нови размествания на етническите групи на Балканите. Една не малка част от турското население се изселва от новосъздадената българска държава към Турция. В изоставение турски и черкезки села се настаняват българи от селища останали вън от границите на България.
Жителите на село Хухла, тръгнали през 1878г. след руските войски се установили в изоставеното от турците село Даутли, Поморийско /днешния гр. Каблешково/. На следващата година избягалите по време на войната турци се завърнали и на семействата дошли от Хухла властите предложили да се заселят в изоставеното черкезко село-Балджи кьой /Медово/. Къщите в селото представлявали колиби изградени от пръти замазани с кал, в които не могли да се поместят всички преселници. Една част от тях потеглили на северозапад и се установили в с.Батаджик /с.Бата/, Бургаско.Те дошли в селото няколко дена след настаняване на първите българи там, преселници от Лозенградско. Други се настанили в с. Кашла дере /с. Кошарица/, а трети преминали Стара планина и се озовали във Варненските села Яйлата /Горен и Долен Близнак/, в селата Бяла, Звездица и други.13
По-голямата част от жителите на с. Хухла, заселили се във Варненско - в селата Горен , Долен Близнак и Звездица били с намерение да се настанят в гориста местност за да упражняват занаята си – въглищарство. Живели там около 12 години. Мястото не им харесало затова изпратили двама свои представители-Христо Колев Керпиев и Куман Сотиров с обяздени коне да търсят по-добро място за заселване.Спрели при село Батаджик /Бата/ Бургаско, където вече имало заселени хухленци, одобрили мястото, взели пръст в дисагите за да я покажат на близките си и не след дълго се върнали със семействата. Заедно с тях дошли и семействата на Янаки Колев, Михо Димитров, Ставри Петков Ставрев, Стойко Петков Стойков и Вълкан Петков Вълканов14 И други хухленци заселени във Варненско закупили земя в с. Бата, Бургаско и трайно се заселили там. Но основната маса от преселените от с. Хухла, около 30 семейства, били в с. Медово, Бургаско.15 Със своето трудолюбие и инициативност те го превръщат в едно богато и процъфтяващо село.
Още едно масово преселване от село Хухла към Бургаско и Варненско се осъществява след Съединението на Княжество България и Източна Румелия. През 1887г. голяма група семейства, закупуват земи и къщи в селата Медово, Бата, Кошарица, където вече има заселени техни близки. Няколко семейства се настаняват в с. Драганово Айтоско, при заселилите се през 1878г. жители на с. Камилски дол , Ивайловградско.Години след това продължавали единичните преселвания от Хухла към Бургаско и от Варненско към Бургаско.
Какъв е броят на семействата от с. Хухла тръгнали след изтеглящите се руски войски и колко са били тези, които се изселват през 1887г. е трудно да се установи. В проучванията си за 38-те рода, които са останали в село Хухла след войните и преселванията, Коста Хаджиев открива че те имат свои родственици в Бургаско и Варненско. Родовете Дрончеви, Карабашеви, Жишови, Чолакови, Пашалиеви, Папратилови, Кафадарови, Фандъкови, Карамфилови, Драгановци, Хаджиеви, Бункови от с. Медово са потомци на преселници от с. Хухла. В същото село се преселва и рода Каравълчеви – Теньо, Марин, Коста, Тодор и Георги. Потомци на хухленските родове Тараболовци, Масъровци и Куманови открива в с. Бата, а Шопови , Бургуджанови и Хаджиеви в село Кошарица.Всички те се установяват в тези села през 1878г. и 1887г. 16
През 1878г. се разделя и големият хухленски род Трендафилови. Трендафил Сотиров със синовете си остава в Хухла, а Трендафил Христов се заселва в първоначално в с. Каблешково Бургаско, а през 1880г. заедно с други семейства и сестра си в с.Звездица, Варненско. Потомци на Трендафиловия род има в Хухла , Бата ,Медово, Звездица и други селища във Бургаско и Варненско. 17
В годините на Руско-турската освободителна война в Ивайловградския край е водила сражения дружината на легендарния капитан Петко войвода, защитавайки местното население от набезите на Сенклеровите и башибозушки части. Има устни предания, че в тази дружина е бил и Трендафил Христов Трендафилов роден в с. Хухла около 1849г. Не е известно кога се е включил в дружината, но е бил в нея до разпущането и. Причина да се присъедини към нея е това, че турци са убили сестра му Дена и брат му Анести. След разпущането и той се прибира в с. Хухла. Вестта, че Ивайловградския край остава под турска власт кара Трендафил Христов, заедно с голяма част от хухленци да замине с изтеглящите се руски войски. Първоначално и той се заселва в с.Каблешково, Бургаско. По-късно след завръщането на избягалите от селото турци, заедно с група свои родственици напуща Каблешково и се заселва в с.Звездица, Варненско. Когато капитан Петко войвода е задържан от полицията във Варна, Трендафил Христов прави писмено изложение и събира подписи в защита на войводата. За тази си дейност той е арестуван и малтретиран. При предупреждението да се откаже от дейността си той заявява: „Сто пъти да ме тюрмите, бийте ме, пребийте ме, я от Петка не се отказвам и пак истината за Петко Киряков ще казвам”. След излизането си от затвора войводата отива в с. Звездица купува една нива край селото и я дарява на Трендафил Христов Трендафилов.18
В периода на османското господство и особено през 17в. и 18в. българското население в Източните Родопи е подложено на ударите на асимилаторската политика, както на османската империя така и на гръцката патриаршия. Получила подкрепата на османската власт, особено през 19в. Патриаршията започва масирано настъпление за елинизиране на християните в региона. Разпространението на гръцката култура чрез гръцките училища и църкви създава условия за гърчеене на част от българите. В Ивайловградския край, Патриаршията полага огромни усилия за влияние в града и в околните български села, където намира както поддържници, така и решителен отпор.
В същото време някои селища в района попадат под влияние на католическата пропаганда.Униятството намира благоприятна почва в с. Покрован. Поради близостта на селата Покрован, Камилски дол, Горно селци и Хухла католическата пропаганда достига и до тези села, но за разлика от другите в Хухла не намира последователи.
Процесът на гърцизиране започнал през 18 в. се засилва чрез назначените гръцки свещеници в българските селища.Стремежът на гръцката патриаршия да попречи на духовния възход на българите в този район засилва борбата им за църковна и училищна независимост.След Хатихумаюна от 1856г. българите получават правото да строят по-големи църкви. През 60-те и 70-те години на 19в. в Ивайловградските села започва системна борба за прогонване на гръцките свещеници и назначаване на български. Първи срещу Патриаршията се обявяват селата Драбишна и Покрован. И жителите на с.Хухла водят продължителна борба за прогонване на гръцките свещеници. Те си построяват църква със средства дарени от всички жители на селото. Строили я в продължение на 3 години, защото турските власти няколко пъти разрушавали построеното. Едва през 1857 година църквата „Св. Никола” е завършена.Според изследвания на Димитър Карамфилов от с. Хухла тя е построена още през 1848г.и първото дете кръстено в нея било Христо Г. Кьосев, убит от башибозука през 1913г. на 65 годишна възраст. В продължение на 7 години църквата била затваряна и отваряна, понеже гръцкият владика от Ортакьой/ Ивайловград/ не разрешавал на хухленци да имат български свещеник, а селяните не допущали в църквата си гръцкия свещеник.
Заедно с църквата в Хухла построили и училище. За пръв учител през 1873г. бил изпратен Костадин Мерджемеков от Долно Луково, Ивайловградско. До тогава както църквата така и училището били затворени.Мерджемеков бил преследван от гръцките духовници и принуден да напусне.След неговото прогонване училището, както и църквата били затворени до 1900г., когато хухленци окончателно отхвърлят духовната власт на Цариградската патриаршия и приемат върховенството на Българската екзархия. Но гръцкият митрополит не се предава и не допущал назначаването на български свещеник. Селото се разделило на две - патриаршисти и екзархисти. Гръцките попове отворили училището и започнали да учат децата на гръцки. Това става след разгрома на Преображенското въстание през 1903г. По това време на мъжете въглищари от селото им забранили да горят въглища в Странджа и те се прехвърлили в Стара планина и в Сливенския балкан. Контактите им с родолюбиви българи там, както и примерът на съседните български села за отхвърляне влиянието на гърцизма, засилват националното им чувство.Те осъзнават необходимостта от българско училище и българска църква, като оръжие за защита срещу чуждото влияние. И един неделен ден на 1905г. или 1906г. жените в селото прогонили гръцките свещеници и учители. От Ортакьой /Ивайловград/ изпратили заптиета да арестуват организаторите на женския бунт – Мария Трендафилова – жената на Кольо Делчев Колев и Катерина Младенова – жената на Илия Младенов. Останалите жени заявили, че те всички са участвали в изгонването на гръцките свещеници и ако трябва, да арестуват и тях. Заптиетата се стъписали и завърнали в града. Дошъл след това Одринския валия заедно с владиката от Ивайловград и попитал хухленци дали са българи или гърци, както твърдял владиката. На повикването всички български семейства отишли на страната, където посочил за българите.За гърци се обявили само двамата певци в църквата. Жените и децата им отишли на страната на българите. Тогава окръжният управител предал ключа на църквата на българите тъй като „Падишахът не желае заради гяурски верски разправии в империята му да има бунтове и размирици”. Така хухленци извоювали правото си на българска църква и български свещеник. Изгонили гръцките свещеници и учители и за учител назначили Коста Божинов, учителствал преди това в с. Камилски дол, Ивайловградско.19 Той е един от учителите в с. Хухла, положил огромни усилия в борбата срещу влиянието на гръцката патриаршия. Обучавал както малките ученици, така и родителите им. С подкрепата на Одринската българска митрополия открил вечерно училище за възрастни, но не след дълго било закрито. Коста Божинов бил преследван както от турската власт, така и от гръцките свещеници, които му създавали доста неприятности. Силната гръцка и униятска пропаганда, която все още се водела в селото, довела до това Българската екзархия да настоява Коста Божинов да бъде учител в с. Хухла и през следващите години. През учебната 1910-1911г. училището, което е било в черковния двор имало 26 ученика само момчета.20 По-късно учителят Коста Божинов, един от ревностните защитници на движението за българска църква и просвета, напуснал селото за да стане свещеник в с. Щит, Свиленградско
Много важен и изключително драматичен период за Ивайловградските български села е времето след войните 1912-1913г. Един и същ сценарий се разиграва във всяко село - пълно разорение, ограбване, опожаряване и безчинства.
Мирно и добре живеели до войните двете общности в с.Хухла - българи и турци. Кольо Делчев от същото село, с когото проф. Л. Милетич разговаря през 1914г. казва: „Добре живеехме с турците. В първата война и те минаха добре, само един турчин се уби, не се знае кой го уби. Ние ги защитихме. Тогава български пионери правиха под селото до манастира „Св. Петър” мост на Арда и нищо не сториха на турците. И затова ние бяхме по-спокойни и не избягахме. Някои искаха да бягат, но нашите турци ги кандардисваха да останат. Ние се решихме да стоим.”
В началото на Балканската война край селото се установява българска войскова част. Тя започва строеж на мост над „Шейтан кюпрю”, където сега е стената на яз.”Ивайловград”, необходим за прехвърляне на части от българската армия към обсадената Одринска крепост. Никой от местните турци не е пострадал. Избягал само бирникът Караали, за да се върне по- късно с башибозушките банди.
След опиянението от успехите на българската армия по време на Балканската война, неразумната политика на българските управници води до обявяване на нова война, която всъщност е война на България с всички свои съседи. Когато Турция се готви за опустошителен поход в Тракия и Източните Родопи, когато вилнеят башибозушки отряди, останалите в тези райони български войски получават заповед да избягват всякакви сражения с противника, за да не се представят те като изстъпления и да не компрометират страната ни в Европа. В средата на м. юли 1913г. България се оказва притисната от всички страни.Междусъюзническата война води до национална катастрофа, която се стоварва с унищожителна сила над българите от Тракия и Македония. Кървавата драма, която се разиграва и в Източнородопска област през лятото на 1913г. изправя българите в областта пред реалната опасност от пълно физическо изтребление.
На 30 юни без да срещнат никаква съпротива турските войски нарушават границата Мидия – Енос, нахлуват и реокупират току що освободените земи.
На 15 юли 1913г. в с. Хухла навлезли башибозушки части, които поискали да си върнат добитъка, взет по време на войната. Не се задоволили само с това, грабили и изтезавали хора за пари и стока.Тогава е убито едно момче от селото -Атанас Митров и ранен Кольо Костадинов.
С установяване на ”Временното тракийско правителство”, което скоро след създаването му има ново название „Независимо западно тракийско правителство” или т.н.“Гюмюрджинска автономна република“ в Западна Тракия и в Източните Родопи вилнеят башибозушки отряди и гръцки шовинисти. Временното тракийско правителство се оглавява от Хафуз Сали - помохамеданчен българин. Действителен господар в региона е Реуф ефенди, който стои начело на извънреден съд действащ по бързата процедура.Това ново правителство създава въоръжена милиция, в която влизат всички мюсюлмани в областта годни да носят оръжие. Онези, които отказват, особено българо-мохамеданите били облагани с военен данък. Въоръжената милиция имала своя униформа - носели войнишка униформа с калпаци.За главнокомандващ на въоръжената милицията бил назначен Сюлейман бей, близък сътрудник на един от младотурските водачи - Енвер бей. Високата порта се стреми да представи създаденото ново правителство в Беломорска Тракия като възникнало на местна почва, а в същност то е подготвено от представители на младотурския комитет в Цариград.Тази „Гюмюрджинска автономна република” просъществувала само два месеца, но те били достатъчни за пълното разорение на българското население, опожаряване и ограбване на селищата, избиване на невинни българи. 21 На 17 юли 1913г. турски войски окупират Ивайловград, но там ги посрещат гръцките първенци начело с владиката. Няколко дена след това в Хухла идват четирима турски войника затварят 15 души, мъже от селото в турското училище и им искат 40 наполеона.Дават им 30 и ги пущат.22 На 20 юли турска войскова част се настанява на връх „Св Илия”, над селото. Войниците са около 70 души.Тази турска част трябвало да брани населението от групи турци от съседните села, които идвали и правели „яма”, т.е. отвличали добитък, но вместо това често им помагали. 23
След като по силата на Цариградския договор става ясно, че Ивайловград остава в българска територия, тук пристигнали представители на Гюмюрджинската автономна република начело с Иляз бей.Той се заел да организира автовномна милиция със съгласието на гърците в града и района и да въоръжава младежи гърци и турци от близките села. От тук изпращал четниците в съседните български села за да ги подложи на нечуван погром.Представителите на автономната милиция събирали пари по селата уж като данъци за автономното правителство, но това ставало само в българските селища, гръцките били подминавани.24 Иляз бей организирал подмяна на командира на турската част, която била в с.Хухла с друг офицер, настроен да изпълни плановете за погром над българите. Когато напущал Хухла предишният командир на частта казал на Петър Хаджиев и Ангел Драганов, които карали багажа му с волска кола до Ивайловград, че селото ще остане в българско и до една седмица в града ще дойде българска войска. Да предадат на хухленци, до идването на българска войска мъжкото население да се крие защото този, който ще го замести ще подложи селото на огън и меч. Някои хухленци повярвали и се укрили, но по-голямата част останали по домовете си. В същото време техните съселяни турци също ги увещавали да останат и обещавали че ще ги пазят.25 Разбирайки, че Хухла остава в българска територия за една нощ всички турци от селото го напуснали, въпреки уверенията на българите да останат.Турската редовна войскова част настанена край селото била заменена с въоръжената милиция на Гюмюрджинската автономна република.
В селото пристигнал и Иляз бей, и уверил селяните, че ще ги пази, но че нямало да допусне българите да завладеят това място. Веднага след това турски офицер събрал мъжете в селската кръчма. Иван Георгиев от страх не излязъл, когато го извикали да отиде в кръчмата и бил убит. Същата вечер бил убит и Христо Димитров.26 Последвало ограбване на всичко с което разполагали затворените в кръчмата, извеждане от там за да копаят окопи, отново отвеждане в североизточния край на селото за да ги претърсят за пари и ценности и за да ги убият един по един. Подпалили къщата, в която ги убили, с бомби разрушили църквата.От този апокалипсис успели да се спасят Христо Димитров Папуфов, 21 годишен младеж и Димитър Митрев Христов-17 годишен.27 Това се случва на 28 септември 1913г. А този ден започнал с убийството на селския свещеник Иван Вълканов - още сутринта, пред пред църквата.
Докато всички мъже, които останали в селото били затворени в кръчмата, жените били събрани в една къща край селото. Поставили караул да ги пази.Същата вечер пристигнали нови попълнения на автономната милиция – гръцки младежи от съседните села-Акалан /Бяло поляне/, Гайдахор /Славеево/, Пелевун, Зорназан /Свирачи/.Очевидци разказват: „Познавахме ги. Бяха преоблечени”28 По сведения на проф. Л. Милетич, Атанас Божинов, когото той среща в Ивайловград през 1914г., казва че бил очевидец как през септември 1913г. от града към с.Хухла са изпратени около 40 души гърци .
За преживяното от жените на с. Хухла, пред проф. Л. Милетич разказва Злата Колева: „Когато зданието гореше казаха ни да идем в къщите си и да вземем по един кат дрехи”.Тогава видели, че къщата в която са затворени мъжете им гори, а вещите им са разхвърлени из двора. „Изпъдиха ни от там - продължава разказа си Злата Колева- войската си беше уж тръгнала, а то пак след малко същите войници си станаха четници”. Вечерта жените отново са затворени в същата къща „Мъчиха ни цяла нощ” - разказва жената.
Жените и децата повели към Ивайловград обяснявайки им:„Не бойте се, сега хубаво стана, мъжете ви изклахме, а вас няма да закачаме, вие сте жени, вие не сте правили мурабе, вас ще оставим, вие рахат ще живеете, ще ви заведем в Анадола, ще станете кадъни”. Настанили ги в бубарницата на Стодул Узунов. На следващия ден заедно с жените и децата от другите Ивайловградски села ги отвели в с. Сейменли, а после отново ги върнали в Ивайловград.29 Намесата на чужди дипломати предотвратило прехвърлянето им към Анадола.
Времето на междуцарствието, когато все още не са се изтеглили от района турските войскови части и не са се завърнали българските е най- ужасяващо за мирното население в Ивайловградския край. В същото време вилнеят башибозушки банди и представителите на автономната република. Дори след подписване на Цариградския мирен договор на 16/29/ септември 1913г., който връща на България Западна Тракия, турците продължават да контролират районите между Места и Марица.
След идването на българските войски през месец октомври мъжете, които успели да се укрият преди погрома и жените, които били отвлечени към Ивайловград се завърнали, заварили цялото село опустошено и опожарено,здрави били къщите само в турската махала. Погребали избитите мъже, които според проф. Л. Милетич са 42 души, 41 мъже и 1 жена, като двама от тях били на гости в селото.30 Настанили се в изоставените турски къщи 25 на брой и започнали мъчително и бавно да се връщат към обичайните си делници. Но след войните животът в селото бил много различен. Овдовелите жени и децата се нагърбили с осигуряване на прехраната, да сеят и орат.Разрухата, липсата на добитък и инвентар за да обработват земята, бедността - това съпътства дните на селяните. Промени настъпили дори в традиционната им носия. Както и в близките разорени български села така и тук след войните 1912-1913г. традиционната женска бяла носия изчезва, за да бъде заменена с черна. 31
Още не отшумяла огромната болка от трагичната 1913г., със започване на Първата световна война, малкото млади мъже останали в селото, са изпратени на фронта. От там не се завърнали, загиват или умират по болниците Кольо и Ильо Иванови Бункови, Димитър Тодоров Делиоланов, Димитър Георгиев Костов, Христаки Вълчев Китипов, Христо Митрев Христов, Тодор Маринов Колев, Георгияк Георгяков, Димитър Илчев Боров, Адан Колев Костов и Костадин Тодоров Тараболов .
Завърналите се живи от войната заварили селото в пълна мизерия. Жените и децата работят по нивите и едва изкарват прехраната си. Хлябът е от метлено семе, яденето - кромид лук и боб. Трудолюлието, упоритостта, пословичната пестеливост на хората възстановяват селото. Изградили отново своите къщи.Оповавали се на земеделието и бубарството.Основният им поминък става отглеждането на тютюна, а въглещарството постепенно запада. Със всяка измината година селото се съживява, възстановява и разраства.
От земите от държавния фонд оземлили дошлите бежанци от Македония. Част от тези земи отдали на църквата и училището. Дали ги под наем и с набраните средства за кратко време възстановили опожарените от башибозука църква и училище. Още през 1914г. училището възобновява дейността си, а броят на учениците постепенно нараствал. През 1922г. то е преместено в изоставената сграда на джамията. Малко по - късно, по инициатива на председателя на училищното настоятелство Петър Димитров Хаджиев положили основите на нова училищна сграда, която е завършена през 1934г.32 Със собствени средства цялото население на с. Хухла построява новата училищна сграда.Тя имала две учебни стаи. Назначили двама учители, класовете били смесени, в които се обучавали децата от първи до четвърти клас. След напущането на Коста Божинов в следващите години в селото учителстват Димитър Кискинов, Ирина Ангелова, Невена Салабашева от Садово, Господин Петров Ангелов от с.Ръжина, Казанлъшко, Дона Ангелова.От 1935г.до 1945г. учители в селото са семейство Ганка и Петър Стойчеви от Стара Загора и други. След тях започва работа първият учител, роден в с. Хухла – Коста Петров Хаджиев.
През 40-те и 60-те години на 20в. селото расте. Докато след войните 1912-1918г. броят на жителите му е 272 души, през 1956г. са 465. През 1967г. в селото живеят 120 семейства.33 Настъпват промени в живота на селото. След 1944г.е електирифицирано, през 1955-1958г. с доброволен труд е изградена читалищната сграда.
Селото се оживява когато за изграждането на язовир „Ивайловград” в района пристигат много хора от вътрешността на страната. Язовирното селищe е близо до с. Хухла. Със средства на инвеститора на строежа е построена нова училищна сграда през 1962г.-1963г. В нея учат както децата от селото, така и децата от селата Камилски дол, Ламбух и тези на работниците и служителите, които изграждат язовира. През 1963г. в училището въвеждат и една паралелка с осми клас и общежитие за децата от Камилски дол и Ламбух.Старата училищна сграда е приспособена за общежитие. В различните години в началния курс са учили между 60-70 ученика, а в основния 80-100 ученика. Този брой на учениците се задържа до приключване строителството на язовир „Ивайловград”.След това училището отново се връща към слетите паралелки за да се стигне през 1976г. до закриване на основния курс, а по- късно до пълното му закриване. В периода на изграждане на най-новата училищна сграда и на големия брой ученици в селото директор на училището е Георги Панайотов Георгиев, а последните три години преди закриване на основния курс Петър Ангелов Власаков.
В годините след 1944г. почти всички ученици завършили училището в Хухла, продължават образованието си и завършват гимназии, професионални училища и университети.34 Хухленци се гордеят с многото учители, инженери, медицински работници и други специалисти пръснати из цяла България и особена гордост за тях са известните поети и писатели- Петър Василев, Ивайло Балабанов,Иван Бунков.
Ново изселване от с. Хухла започва след построяването на яз. „Ивайловград”. Работейки на този обект хухленци усвоили много нови професии. След завършването му голяма група хора напущат селото и намират препитание по различни обекти в цялата страна.Постепенно селото затихва отново за да остане сега със своите около 70 души възрастни хора и огромното желание на хухленци живеещи в различни краища на България родното им място никога да не заглъхва.
За Хухла днес няма по подходящи слова от тези на поета Ивайло Балабанов:
Огън ме горя , не изгорях
Нож ме сече - жива съм
Помнете: люлка майчина ви бях ,
люлка ще съм ви и през вековете

Бележки

1. Николчовска М. ,Стефанов И. Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, с.7
2. ДА- Кърджали ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
3. Николчовска М. Народни носии от Източните Родопи, ДИ - Септември 1979г. с.26, Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, С.1980г.с.12
4. Примовски Ат. Бит и култура на родопските българи , Сборник народни умотворения и народопис, С.1973г., БАН, Етнографски институт, с.243
5. Шишманов Д.Необикновената история на малоазийските българи - С. 2000г., с. 72,73
6. Николчовска М. ИМЮБ, т.12, Български села в Мала Азия ,с.107
7. Доросиев Л.Ив. Българските колонии в Мала Азия ,с.169-175
8. ДА Кърджали ЧП №176 –Хаджиев К. Родовете на село Хухла
9. Примовски Ат. Сборник за народни умостворения и народопис - Бит и култура на родопските българи, С.1978г. с.243
10. Милетич Л. Разорението на тракийските българи през 1913г.,с.87
11. Попов Ст.,Тракийски сборник, Броят на населението в Тракия след Балканската война, изд. Тракийски върховен комитет, С. 1932г.кн.3, с.190
12. В.Мастанлийски окръжен вестник ,10 окт. 1928г. бр.45 стр.7
13.ДА- Кърджали, ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на село Хухла
14. История на с. Бата – Личен архив на.Хр.Куманов..
15.Пак там
16 .ДА Кърджали,ЧП №176
17.Личен архив Хр. Куманов,ДА- Кърджали ЧП. №176
18.Личен архив на Хр. Куманов
19. Хаджиев К. ДА- Кърджали ,ЧП №176
20. Примовски Ат. ,Цит. съч.
21. Трифонов Ст. Тракия, административна уредба , политически и стопански живот 1912-1915г., 1992г. с.63
22. Милетич Л., Цит.съч. с.113
23. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла ,с.20,21. Личен архив на Хр. Куманов.
24. Милетич Л. Цит. съч.
25. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
26.Милетич Л. Цит. съч. с.115
27. Хаджиев К ДА - Кърджали,ЧП № 176
28.Милетич Л. Цит. съч. с.116
29.Пак там ,с. 112,117
30. Пак там , с.116
31. Николчовска М., Стефанов И. Цит.съч.
32. Ив. Стефанов, Просветното дело в Източните Родопи от Възраждането до 1944г.,с.50/
33. Джелепов Н. Вестник Нов живот, 20 юли 1967г. Никола Джелепов
34.ДА - Кърджали Ф.596, историческа справка

Коджа бунар

Най-известното и най-голямото българско село в Мала Азия било Коджа бунар.

Първото описание на това село ни е оставил Васил Кънчов в изследването си "Из Мала Азия - пътуване към българските колонии" (1899 г.). "В планинската област на юг от Маняското езеро - пише той - се намира голяма и добре запазена българска колония с главно и централно село Коджа бунар. Това село се намира в планината Акчал, на около 3 часа на юг от Маняското езеро и на около 4 часа на изток от Гьонен. Има около 300 къщи."

Коджа бунар заема централно място в групата български села на юг от езерото Маняс, на около 15 км от езерото и на около 3 км на изток от реката Маняс чай, наричана от малоазийските българи Коджабунарската ряка.

За броя на къщите и на жителите на селото данните са противоречиви. Ако според В. Кънчов в края на миналия век то е имало около 350 къщи, според Яким Доросиев, абаджия в Балъкесир, брат на Л. Ив. Доросиев, към 1897 г. броят на къщите бил 245 и на жителите му 1486. По данни на българския генерален консул в Цариград Иван Маналов през 1914 г. селото е имало 400 къщи, от които 350 български и 40 гъркомански и гръцки. Консулът получил тези сведения от жители на селото, които го посетили в Цариград да молят да бъдат преселени в България. Цифрите 400 къщи и 2000 жители могат да се смятат за най-правдоподобни. Те се потвърждават и от възрастни малоазийски българи, бежанци от Коджа бунар, но някои твърдят, че броят на къщите към 1914 г. бил 500 и дори 600 и 700. Последните цифри са явно преувеличени.

Привлича вниманието сходството на писмените сведения с устните предания за времето и причините на преселването на българи в Северозападен Анадол и за селищата в България, от които са дошли.

За първите за селници в с. Коджа бунар, околия Баля, санджак Балъкесир, разказва във в. "Работническо дело" от 20 август 1989 г. 102- годишният малоазийски българин, бежанец в с. Железино, Хасковска област, Христо Чакъров: "Доколкото знам и помня от нашите, преди да отидат в Мала Азия, били изтезавани от турците и башибозуците... Събрали са се, колкото са се събрали, десетина, двайсетина и рекли: ще идем вАнадола да търсим работа. Отишли. А едно време къде могат да търсят работа? На чифлиците. Почнали и нали тукашни те българи били свикнали с честна работа, беят ги питал откъде са и защо са дошли. А те му казали, че от турския башибозук нямат спокойствие и се принудили да бягат. Тогава беят им казал: който иска да вземе семейството си и да дойде в неговата област, той ще ги пази от башибозуците. Отишли нашите, събрали се, колкото се събрали, не знам точно, натовари-

ли катърите и спрели най-напред в с. Кирилик. Богата земя, чернозем, ама нашите били свикнали на лека почва и тръгнали пак. Стигнали Коджа бунар, земята била червеникава и като стъпили на нея, казали: "Ей това е за нас." Зажувяли си, изпълнили селото и се заизселвали и по други околни села: Аладжа баир, Тъойбелен, Мандър."

Записал съм много спомени на възрастни малоазийски българи, които смятат, че началото на XVIII в., т.е. около 1720 г. е времето, когато първите български семейства се заселили в Коджа бунар.

През 1989 г. разговарях с просветения малоазийски българин учител Георги Бодуров, роден в Коджа бунар, учил в училището в родното си село, продължил образованието си в България след 1914 г. Той помни добре Коджа бунар, проучвал е неговата история и твърди, че е установил точно годината на основаването му - 1721 г., от преселници от Ортакьойско (Ивайловградско), от селата Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци). Бодуров цитира малоазийския българин от Коджа бунар Никола Юнаков, много по-възрастен от него. Никола и син му Христо, който знаел да чете по тогавашната турска (арабска) писменост, посетил съседното турско село Кюнюкюф. Христо прочел кога е била построена джамията в това село и пресметнал - 187 години преди Хуриета (Младотурската революция от 1908 г.). В първите години след 1908 г. било на мода летоброенето "преди и след Хуриета". Знаело се, че в годината на построяването на тази джамия било заселено с. Коджа бунар от българи, преселници от България. Джамията била построена през 1721 г.

Малоазийският българин Панайот Георгиев Илчев, роден в Коджа бунар, живущ в София, вече надхвърлил 90 години, през 1994 г. ми разказа: "Родоначалник на нашата фамилия е дядо Илчо Тодоров, роден в с. Деве-дере (Камилски дол), Ортакьойско (Ивайловградско). Той имал двама сина: Димитър и Георги. Нашият род произхожда от по-малкия му син Георги. Така че аз съм Панайот Георгиев Димитров Георгиев Илчев Тодоров, Дядо Илчо отишъл в Анадола с родителите си, когато бил на 6-7 години. Той имал две


сестри по на 14 и 16 години. Турци искали да ги крадат. "За нас тука няма живот", казал баща му дядо Тодор, и за да спаси момичетата, решил да се изсели със семейството си в Мала Азия. Там и двете момичета и син му Димитър умрели от чумата. Дядо Илчо, който като малко дете отишъл сродителите си в Мала Азия, пораснал там, създал семейство и продължил нашия род."

Панайот Илчев казва, че семейството на дядо Тодор, бащата на дядо Илчо, заминало 50 години по-късно от първите преселници, основатели на Коджа бунар. Той споменава 6-7 поколения от своя род след заселването им в Мала Азия. Разказаното от него също потвърждава, че изселването на коджабунарци от България е станало в началото на XVIII в., както твърди Тодор Бодуров - около 1721 г. Известно е, че по това време е имало чумна епидемия в Мала Азия. Много малоазийски българи казват, че са слушали от своите деди и прадеди за чумата. Според преданието болните бягали и се укривали в гората. Близките им оставяли храна в гората и ги "рюкали" (викали) да им кажат къде са оставили храната, без да се срещат с тях, за да не ги хване чумата. И казаното от столетника дядо Петко Шишмана през 1873 г., че той, родителите и дядо му са родени в това село, насочва към 1721 г. като година на основаването на Коджа бунар.

Името на един богат турчин, Якуб бей, наричан още Хаджи Якуб, приел на работа българи и ги настанил на постоянно местожителство в Северозападен Анадол, често се споменава от малоазийските българи. Според разкази на техни предци богатият турчин дошъл в

Одринско и се срещнал с българи въглищари от Ивайловградско. Той им обещал покровителство и настаняване в свободни земи в Манеската ова, на юг от Бандърма. Тези българи, които живеели в страх от ислямизация, от други насилия и грабежи, а и от тежки данъци и труден поминък, се доверили на бея. Той им казал: "В Анадола косъм няма да падне от главите ви" - и отвел неколцина мъже в Мала Азия. След като поработили известно време, те се върнали и завели и семействата си в Мала Азия. Заселили се в местност, която приличала на родните им места. Основали селото, като построили къщурките си край голям извор, който бликал от скала под дънера на огромен чинар. Селото било наречено с турското име Коджа бунар (Голям кладенец, в смисъл и на голям извор) наричан от селяните Голямата ода.

В Мала Азия тези българи работели в началото като ратаи на богатия чифликчия Якуб бей и на други земевла-



делци или като въглищари, производители на дървени въглища, работници по дъскорезниците в горите, овчари, говедари, зидари. Впоследствие се сдобили със земя, станали земеделци и скотовъди.

Преданието разказва, че любимата жена на Якуб бей била потурчена българка и винаги била тъжна.

- Какво си нямаш, та си така кахърна? - питал я беят. - Каквото поискаш, ще го имаш.
- Всичко си имам, ага, нямам си саде българе да се разговарям - оплаквала се тя.

- И българе ще имаш - казал беят и наредил да доведат българи от Ивайловградско.

Първата група български семейства, преселени в Коджа бунар, била последвана от други. Някои се връщали в родните си села в Ивайловградско уговаряли и други техни съселяни да се изселят в Мала Азия, където щели да намерят спокойствие и сигурност, покровителствувани, според преданието, от Якуб бей, ще намерят и по-добър поминък.

За първите жители на Коджа бунар съществуват различни твърдения. Според едни селото е било основано от 7 семейства, според други - от 12. Георги Бодуров ми казваше, че е установил седемте фамилии, първи заселили се в Коджа бунар: Карадимовци, Шишмановци, Каратерзиевци, Семерджиевци, Пурналевци, Шереметевци, Коджамановци. Други малоазийски българи прибавят към седемте семейства и: Чолаковци, Кючюковци, Топаловци, Бодуровци, Кукудовци. Георги Бодуров, който е проучвал своя родов корен, не включва своята фамилия в седемте. Що се отнася до Дерелиевци, твърди се, че те са от шишмановски корен, но таксилдаринът, който събирал данъците, ги нарекъл Дерелиевци, за да не обърква сметките на двете едноименни фамилии. Къщата на Дерелиевци била край дерето.

Всички са единодушни, че коджабунарци произхождат главно от Ивайловградските села Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци).

Коджа бунар приличал на малък град. Той бил център на търговията и занаятчийството, а и на културния живот в българските села в Мала Азия, на училищното и църковното дело. Гръцко училище в селото, издържано от жителите му, за да не останат неграмотни децата им, било открито през 1865 г., а българско - през 1874 г. Коджабунарските българи не желаели децата им да учат повече в гръцко училище и открили българско училище, всички българчета се записали в него. От това село са излезли и първите български учители в селата в Мала Азия, получили образование в България. През 1900 г. коджабунарци построили нова сграда на училището. Българската църква била изключително важен обединителен център на жителите на селото, фактор за запазване на българското им национално съзнание. И след забраната през 1907 г. да бъде преподавано на български език в училището, българските учители продължавали тайно да учат децата на съселяните си на родния език, а пеенето на църковнославянски наред с гръцки в черквата в Коджа бунар не е преставало до изселването през 1914 г.

Всички коджабунарци започват да разказват спомени за родното си село с Голямата ода, от която иде името на селото с този спомен започва описанието на селото, записано на ученическа тетрадка, малоазийският българин Никола Иванов Ангелов, роден в Коджа бунар на 6 март 1903 г. Тетрадката ми бе предоставена от дъщеря му д-р Веска Николова Начева, живуща в София. "Коджа бунар - пише Никола Иванов Ангелов, известен на малоазийските българи с прякора на баща му - Барона - беше център на всички български села. В него идваха българи от тези села на големи празници като Коледа, Великден, Гергьовден, Димитровден. Правеха се големи хора и веселби.


От единия до другия край на селото имаше калдаръмена улица. От двете страни на улицата се редяхадюкяни, коларожелезарски, подковачески, тенекеджийски работилници. На тази улица бяха шивачницата на вуйчо Дончо (френк-терзия - европейски шивач), златарски работилници за пръстени, обици, гривни, пафти, други накити и ореоли за икони. Тук бяха кафенетата, бръснарниците, обущарниците с по няколко калфи и чираци, казанът за ракия. Нашата къща беше оградена с каменен зид като крепост, с високи порти. Дворът бе разделен на две. От едната страна беше градината с овощни дървета и цветя: рози, карамфили, невен, зюмбюли и др. Другата половина беше покрита с калдаръм."

Училището и черквата били най-личните сгради в селото.
Около Голямата ода, черквата, училището и хорището, се оформил центърът на селото. Там ставали хорото, религиозните ритуали, празнуванията.

За училището в Коджа бунар Никола Иванов Ангелов разказва: "Баща ми е учил в това училище, открито като българско през 1874 г., с първи учител Тодор Доросиев от Копривщица. Учител в Коджа бунар и след това в Мандър бил и местният българин Димитър Вълчев. Аз започнах училище при учителя грък Христостомос, когато преподаването на български език беше вече забранено, въпреки че училището беше българско. Преподаваха ни на гръцки. Христостомос беше много строг учител. Водеше ни редовно на черква. След него дойде учител от Гьонен, също грък. Казваше се Еврипид. След него стана учител местният българин Тодораки Георгиев Димитров. Той беше учил в семинария в остров Халки, Хиос, или Самос, не помня добре. За кратко време учител беше и местният свещеник поп Тодори. Аз завърших в Коджа бунар IV клас през 1913 г."

Георги Т. Бодуров също е бил ученик в коджабунарското училище след забраната да се преподава на български. За ученическите си години той ми разказа: "В Коджа бунар ходих две години на училище. Първата година учител ни беше грък, а втората българинът Тодораки (Тодор) Димитров. Учехме на гръцки, имахме и уроци по турски, но не и на български. А до 1906 г. в училището се преподавало на бъ гарски, забранено след това от гръцкия владика във връзка с инцидентите между българи и гърци в Анхиало (Поморие). Но в църквата на единия клир продължаваше да се пее на църковнославянски, а на другия на гръцки. На църковнославянски пееше Яню Манолов. Той беше българин.

В селото имаше малко хора грамотни на български. Това бяха тези, които са се учили в българското училище до 1906 г. Между тях бяха бащата на Барона, бащата на Тодораки и др. Те бяха учили при Тодор Доросиев.

Училищната сграда беше с каменни стени, но вътре беше дъсчена. Качвахме се по дъсчени стъпала. По-напредналите ученици бяха помощници на учителя. В Мала Азия, в Коджа бунар, учих две години, в България завърших семинария като стипендиант."

Коджа бунар било будно българско село, притегателен център за околните села и като пазарен, занаятчийски и културен център на малоазийските българи в Северозападен Анадол. Не били много грамотните хора в селото, но все пак повече отколкото във всяко друго от съседните села. В това отношение само Мандър му съперничало. Най-будните и грамотни селяни били първенци на селото. Те ръководели селската управа, училището, черквата. Между тях били Яню Манолов, Иван Ангелов, Георги Тодоров, Дончо Стоилов, Велчо Костов, Манол Костов, Милан Костов, Никола Юнаков, Тодор Костов, Христо Георгиев, Георги Канъов, от по-младите Димитър Вълчев, Георги Кънчев, Тодораки Димитров, Христо Стайков. По-младите доживели да се завърнат в България и се включили в стопанския, културния и обществено-политическия живот на страната. Тодораки Димитров станал околийски управител на Ортакьой (Ивайловград), Георги Бодуров и Никола Иванов - учители, Димитър Вълчев - чиновник, Никола Кундраджията - бакалин, Христо Стайков - също чиновник. Между най-преуспелите в търговията били Камбичевци. Камбича в Мала Азия бил съдружник на арменеца Камбичян в търговията с добитък - купували добитъка от българските села. Оттам иде прякора на Камбича, наричан така от българите, след като арменецът напуснал българските села. Забогатял в Мала Азия, при изселването в България през 1914 г. той дошъл без нищо в

Новопазарско, а след това се установил във Варна. Наново започнал с търговия с едно дюкянче-барака край пристанището и наново забогатял. Фирмата "Братя Илчеви" (на синовете му) поддържала до Втората световна война и през войната автобусните линии във Варна и окръга, била най-крупния доставчик на автомобили, притежавала складове, магазини, гаражи, апартаменти в София и Варна. И в Мала Азия, и в България при Камбичевци работели малоазийски българи. Едни били доволни, че намирали работа, но други роптаели: "Раптим-раптим-за Камбича."

Някои от старите български къщи в Коджа бунар, както и училищната сграда, са запазени и досега. Други са полусрутени и изоставени. През 70-те и 80-те години на 20-тия век някои коджабунарски българи и техни синове посетили селото и направили снимки на Голямата ода с огромните чинари, запазените и полусрутените български къщи. Те ми разказаха спомени от детството си или разкази на родителите си, както и впечатления от днешния Коджа бунар. Казват, че селото е западнало, много къщи били необитаеми и изоставени. Освен старите къщи не са останали никакви други следи от някогашните българи - жители на селото. И все пак българските гости чули българска реч: много от жителите на селото били българи-мохамедани, преселници от балканските страни.

Панайот Г. Илчев разказва: "През 1977 г. отидох в родното си село Коджа бунар. Сега селото е западнало. Повечето от жителите му са изселници от България българи-мохамедани. Старите говорят български, младите разбират майчиния си език, но вече не го говорят. Кметът Ферит Акбъйък ни посрещна добре. "Разбирам мъката ви по родните места. И ние така милеем за България. Заповядайте в къщата ми - каза ни той. Къщата е с каменни стени. Там пренощувахме. Видяхме се и с други жители на селото. Всички се отнесоха добре с нас, но не срещнахме никого, който да помни българите в Коджа бунар. Всички бяха нови заселници. Видяхме къщата на Никола Нонев (Нонето). Голяма, хубава къща с каменна зидария. На ъглов дялан камък на къщата прочетохме надпис на български: "Н. Нонев, 1912 г.", годината, в която е била построена. В нея семейството на стопанина е живяло само две години. В Коджа бунар сега има най-много 100-120 обитаеми къщи. Другите са напуснати, изоставени. Някои са срутени или полусрутени. Черквата я няма. А тя беше голяма, красива черква, помня я. Много приличаше на голямата черква в Ивайловград. Като че ли беше същата. Нямаше разлика. На три километра от селото пак си тече като някога Коджабунарската река.

Отидохме на Голямата ода. Тя тече от десетина чучура от една скала и пълни басейна под нея, който сега е бетониран. Около нея има няколко големи чинара, които помня от малък. Още си стоят. Единият е толкова голям, че в кухата му коруба направили "кафене-сладкарница". Поставили една масичка и столове около нея. Някога българските моми ходеха тук за вода надвечер, но не в тъмно. Имаше поверие, че водата има сайбия (стопанин) и лошо може да се случи ако дойдат по тъмно. Сайбията пазел водата. Момите отиваха на Голямата ода с бакъри на кобилищата. Без да свалят бакърите те се обръщаха на една страна към чучура, от който бликаше вода от високото, в ъгъла на тогавашния басейн. След това се завъртяваха на другата страна и пълнеха другия бакър. Сега басейнът е в ниското и хората гребат направо от него.

Когато българките отиваха за вода от Голямата о’да, гледаха да не ги срещнат с празни бакъри, не било на добро.

Сега басейнът е колкото голяма стая. Дълбочината му е около половин метър вода, която се изтича и образува рекичка. Тази рекичка и сега движи 12 водни мелници. Някога те бяха 14.

От водата до някогашната черква, както тогава, така и сега, има калдаръмена улица. Покрай нея има доста запазени, други отчасти, къщи на някогашните жители на селото малоазийски българи."

Георги Бакалов посетил Коджа бунар през 1985 г. "Нашата къща и къщата на Висок Никола - разказва той - още стоят, както ги бехме оставили. Черквата я няма. Много къщи в селото стоят празни. Направих снимки на две напълно запазени къщи и на училището, което също е напълно запазено. След като разгледах бащината си къща и тръгнах за Голямата ода, чух разговор между две жени на чист български език:


- Къде си тръгнала в темното ма?

- Още не е темно. Утювам на бунаря за о’да.

И сега, както в продължение на 300 години, се носи българска реч в Коджа бунар. Възрастните заселници българи-мохамедани продължават да говорят на майчиния си език. Бакалов казва, че стари хора му доверили: в къщи възрастните още говорели на български, пеели и български песни.

Изселването на коджабунарци от Мала Азия започнало през пролетта на 1914 г. Първата група от 629 души тръгнала на 23 април с параход "България" от пристанище Бандърма за Дедеагач. Втората група, заедно с жители на Ново село, общо 900 души, била натоварена на параход "Българя" на 23 май, също от пристанище Бандърма за Дедеагач.

Те били настанени главно в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлуйска, Ивайловградска и Свиленградска околии.

В Гюмюрджинска околия били настанени двадесетина семейства с около 100 души в селата: Кючюкьой 8 семейства с 28 души, Ирджанхисар 5 семейства с 26 души, Бекиркьой 2 семейства с 9 души, Кайбикьой 1 семейство с 4 души, останалите в различни села.

В Дедеагачка околия били настанени повече от 60 семейства с около 250 души в селата: Хасанлар 37 семейства със 148 души, Кърсакьой 19 семейства със 76 души, останалите по единични семейства в различни села на околията.

В Софлуйска околия били настанени 4 семейства с 4 души в с. Каваджик и 1 семейство със 6 души в гр. Софлу.

Най-голям брой бежанци от Коджа бунар били настанени в Ивайловградска околия - повече от 160 семесйтва с около 750 души, в селата: Пелевун 93 семейства с 396 души, Свирачи 46 семейства с 231 души, Белополяне 20 семейства с 86 души, Комарли 2 семейства с 13 души и отделни семейства в други села на околията.

В Свиленградска околия били настанени отделни семейства в Малки воден и други села.

Днес потомци на коджабунарци могат да се срещнат в много градове и села на Бургаско, Поморийско, Варненско, Шуменско, Новопазарско, Харманлийско, Хасковско, Старозагорско, Ямболско.

Мандър

Мандър, наричано Мандъра, било едно от най-известните български села в Мала Азия. Разположено е в източната част на Манеската ова (равнината около езерото Маняс). В различни времена се е числяло към околия Бандърма или към околия Михалич (Караджабей), където мандърци пазарували и имали приятели гърци.

Мандър е от малкото български села в Мала Азия, отбелязани в европейски географски карти на Османската империя и Мала Азия. В "Географска карта на Османската държава" [1], отпечатана във Виена през 1847 г., е нанесено като едно от големите села с името Мандура. И българи и турци са произнасяли името на селото Мандъра.

Кой е държал ключа към Родопите

Археологът Ивайло Кънев продължава разкопките в крепостта край Балък дере на границата с Гърция

• Фрагмент от късноантичен надпис на гръцки потвърждава хипотезата, че „Родостица” е била седалище на византийската администрация в региона
• Нови доказателства за българско присъствие почти под Одрин още през 9-10 век

Фрагмент от плоча с късноантичен гръцки представителен надпис от 4-6 век и български коланен накрайник, две апликации и звънче зарадваха археолозите в началото на разкопките на крепостта „Родостица” в местността Балък дере. Тя се намира под село Хухла, Ивайловградско, на границата с Гърция. Проучванията започнаха в началото на юли със спомоществователството на верига хотели „Чепишев” и хотел „Хилтън” в София. Средствата ще са достатъчни археолозите да работят до края на месеца, но се надяват да намерят начин да продължат и през август.

И тази година ръководител на екипа от около 20 души е археологът от Националния исторически музей Ивайло Кънев. Негови помощници са студенти в последен курс по история от Софийския университет и от магистърска степен от Шуменския университет. Участват като доброволци 12 студенти от САЩ, Китай, Полша, Словения, Чехия и Турция. Те не са историци, от най-различни специалности са, но интересът към археологията ги е събрал в това най-южно ъгълче на България.
Фрагментът от плочата с надпис е бил преизползван за изграждане на гроб от 11 век. Запазени са по три букви от три реда в долния й ляв ъгъл. Очевидно е била много голяма и представителна. По края е с рамка от висок релеф със сложен профил. Буквите са високи 5 см, добре изчертани с вдлъбнат в камъка триъгълен профил. Тепърва специалистите епиграфи ще я проучват и ще се произнесат за времето, когато е изсечена и евентуално за възможното съдържание на надписа.
Според Ивайло Кънев, тази находка потвърждава хипотезата, че през 4-6 век крепостта „Родостица” е била изградена не просто като една от многото стражеви, а като административен център. Това се потвърждава от намерените през първата година от разкопките фрагменти от мраморни колони. Прави впечатление и голямото количество фрагменти от стъкло – плоско, и от съдове, което по онова време е било показател за лукс на живота. А също и колективните находки от монети. На такава попаднаха и през миналата година.

Много вероятно е от тук да е бил администриран регионът, смята Кънев. Крепостта е на ключово място над входа към долината на Арда и на границата между равнината и Родопите. В подкрепа на тази хипотеза е и масивната византийска сграда, която беше открита през 2007 г. Все още не е уточнена каква е била площта й, но очевидно заема най-високата част на крепостта и е доста мащабна даже за днешните представи.
През това лято е планирано да бъде проучена площ от 100 кв. м от нея. Археолозите се надяват да разкрият изцяло поне две помещения, което би могло да отговори на въпросите какво е било предназначението й, кога е построена, какви преустройства е претърпяла.

Върху развалините на сградата през 11-12 век се е развил некропол, който също поднася интересни изненади. Тази година археолозите вече попаднаха на погребение на младо момиче – на 14-15 години, с богати бижута. Била е с по две обеци на всяко ухо – по-малка и по-голяма. Според Кънев, това е много рядка практика в онова време. Случва се като дар в гроба да са поставени допълнителен чифт обеци или само една, но и двата чифта да са окачени, на него лично не му се е случвало да намери. Още по-интересна находка са четирите масивни бронзови гривни на китките на момичето. И не толкова заради самите гривни, а защото върху вътрешната им страна се е запазил част от плата на дрехата.

Тепърва реставраторите ще проучват от какъв материал, цвят и сплитка е бил този плат.

Което пък е интересно като факт за начина на живот на местните жители през 11 век.
В изкопите на некропола са намерени свидетелствата за българско присъствие през 9-10 век - коланните накрайник и апликации и добре запазено шаманско звънче. В предишни години вече бяха открити две такива, апликация и един накрайник, които имат паралели с подобни от Плиска и Преслав от 9-10 век. Въпреки че много историци и археолози посрещат все още с недоверие хипотезата за българско присъствие толкова на юг по това време, фактите са категорични, коментира Кънев. Според него, най-вероятно това се е случило по време на войните с Византия на Крум или Симеон.
Голям интерес предизвиква още една находка – нож с костена дръжка, украсена с прости геометрични фигури.
Но да се надяваме, че големите изненади предстоят. Крепостта десетилетия е била в строго охраняваната гранична зона и е непокътнато от иманярски набези.

Тонка ГОГОВА

Историята на едно старо българско село - СЕЛО ХУХЛА

Село Хухла е едно от старите български селища в Ивайловградския край, преодоляло превратностите на историческото развитие на региона –размирици, войни, асимилаторска политика на османските завоеватели, на Гръцката патриаршия и доказало поразителната етническа устойчивост на българите.
Намира се на около 7км. от Ивайловград, разположено в крайните дялове на Източните Родопи, на десния бряг на р. Арда, под връх „Св. Илия”.
Кога възниква село Хухла не е известно - не разполагаме с извори и предания за неговото основаване, но следи от човешка дейност намираме от най - древни времена.
Историческите извори и литература за Ивайловградския край са оскъдни.
Още по-ограничени са сведенията за отделните селища. В по-голямата си част те се отнасят към развитието на региона в края на 19 век и след Освобождението. Най-често са свързани с близкия административен и стопански център - Одрин и Одринския вилает, в който влиза Ортакьойска /Ивайловградска/ кааза.
Най-ранни сведения за раойна се съдържат в документ от 1562г., който очертава границите на Черменския вакъф - от реките Марица и Арда до Луда река. В този документ се посочват три български села от Ивайловградския край - Сив кладенец, Камилски дол и Горно селци.1Две от тях – Камилски дол и Горно селци са разположени в близост с. Хухла. Според един от най - добрите проучватели на миналото на селото Коста Хаджиев то е възникнало по едно и също време с другите съседни села - Камилски дол, Покрован и Горно селци. Въпреки, че с.Хухла не е опомено в документа от 1562г., това не изключва съществуването му по същото време. Там са отбелязани само селищата, които се намират по границите на вакъфското поземлено владение, а Хухла е навътре от тази граница.Освен това между четирите села има родствени връзки и жителите им поддържат много близки контакти.2 Съществуващата близост между групата български села - Хухла, Камилски дол, Горно селци и Покрован се определя не само от географското им разположение и климатичните условия, но и от еднаквостта на материалната и духовна култура – бит, поминък, обредни практики и обичаи. Еднаква е и традиционната им носия, особено женската.3 Всичко това дава основание да се смята, че те имат общи корени и че е възможно възникването им в един и същ период.
От къде идва името на селото - „Хухла”? Отговор на този въпрос дава Атанас Примовски в своето изследване „Бит и култура на родопските българи”. Според него то е свързано с въглищарството. Дървеният материал за получаване на въглища се изгаря на определени места. Тези места наричат „хохаи”, „хохли” или „ хухлеи”, а майсторите на дървените въглища „хухленджии”.4 Възможни са и други обяснения за произхода на името на селото, но това изисква допълнителни проучвания.
Основният поминък на жителите на с. Хухла е дребно земеделие и животновъдство, но през 19 в. до началото на 20в. важно място заема въглищарството. Макар, че земята е бедна, почвата глинеста и песъчлива в с.Хухла отглеждат пшеница, ръж, ечемик, овес, царевица, памук, сусам, анасон, фасул, а по - късно и тютюн. Занимават се и с бубарство.Малкото количество не особено плодородна земя ги кара да търсят препитание в други поминъчни дейности. Заедно със селяни от близките села Камилски дол, Покрован, Горно селци, създават жътварски групи, които работят по бейските чифлици в Одринско и Беломорието. Най-много жътвари се събирали от селата Хухла и Горно селци.След като приключат жътвата в чифлика те се завръщали в селото и се наемали да жънат и в съседните турски села. Близките връзки между тези български села се запазват и в по-ново време. Намаляват контактите само с жителите на с.Покрован, след като покрованци приемат униятството през втората половина на 19в.
В тясна връзка с гурбетчийството възниква и въглищарството. Първоначално в с.Хухла той е добавъчен поминък, за да се превърне в края на 19в. до началото на 20в. в основен. Този занаят е доходен, защото търсенето на дървени въглища в Цариград и Одрин е голямо, а условия за добиването им има. Всяка година от Гергьовден до Димитровден мъжете над 15 годишна възраст напускали Хухла, Покрован, Горно селци и Камилски дол и поемали към горите около Цариград и Одрин, а по- късно към Странджа, Айтоско и Сливенско за да горят въглища и да ги предлагат на пазарите в големите селищни центрове. Късно през есента се завръщали, за да работят край родните си села, а добитите въглища продавали в Одрин. Въглищарството е тежък поминък. Работели на групи от по 4 - 5 човека наречени „тайфи”. Нощували в колиби, хранели се общо от приготвена от чирака храна. С припечелените пари се връщали заедно, целите групи и често били нападани от разбойнически банди и обирани.
Съществуват данни за това, че добивът на дървени въглища бил познат на мъжете от Хухла и околните села още в началото на 18 в. и че една от причините за изселванията от региона. Търсейки препитание от гурбетчийство и въглищарство, гори за добиване на въглища или пазари, жители на Ивайловградските села Камилски дол, Горно селци и Хухла достигнали до малоазийския бряг и трайно се заселвали там. Според преданието за създаване на едно от българските села в Мала Азия - Коджа бунар, първоначално преселници от посочените села се настанили в близост до чифлика на богат турчин, Якуб бей. След като поработили известно време като ратаи в чифлика или като въглищари, овчари и зидари, мястото им харесало. Върнали се в родните си села за да вземат своите семейства. Заселили се в Мала Азия в местност, близо до чифлика, която приличала на родния им край. Основали ново село край голям извор и го нарекли Коджа бунар, което според проучванията на Д. Шишманов е създадено през 1721г.5 Малко по-късно към тези заселници в с.Коджа бунар се присъединили нови от селата Хухла и Горно селци. Проучванията за село Коджа бунар показват, че то е най-голямото българско село в Мала Азия и се намира на юг от езерото Манияс, Баленска кааза, Балъкесерски санджак.Достигайки до малоазийските земи тези трудолюбиви хора разчиствали гористи места, отваряли нови земи за земеделие, строили къщи, мелници, тепавици. Сдобили се със земя и станали земеделци и скотовъдци. Обработваемата земя, която добивали чрез изсичане на гората била много отдалечена от селото. Сред нивите си правили хармани и хамбари и постепенно се заселвали там. Така от Коджа бунар възникнали нови села - Сюит, Киллик, Ново село, Аладжа баир, Юрен, Читака, Кобаш, Аладжакбунар.6
По-късно потомците на тези българи отново се завърнали в България. Една част от тях след Руско-турската освободителна война /1877-1878г/ и се заселили в Бургаско и Варненско, а останалите окончателно напуснали малоазийските села след Балканските войни. Принудени да оставят имоти и къщи през пролетта на 1914г. те се заселили една част от тях в Ивайловградско, други в селища в Беломорска Тракия, трети във вътрешността на страната. Жителите на най-голямото българско село в Мала Азия - Коджабунар са разпръснати и настанени в повече от 10 селища.7 След Първата световна война, когато границите на България отново са прекроени, те са принудени да напуснат Беломорска Тракия и да се заселят във вътрешността на страната. Една част от тях в Бургаско и Варненско.С тях и тези, чиито предци са били от с. Хухла.
Какъв е бил броят на семействата от с. Хухла, преселили се в Мала Азия от началото на 18в. до средата на 19в. не е неизвестно, но тези данни говорят за най-ранното напущане на селото от цели семейства.Това е изселване, свързано с търсене на по-добър поминък и довело до създаване на нови чисто български селища далеч от етническите граници на българските земи.
Друга причина за резките демографски промени на Балканите са войните в края на 19в. и началото на 20в. Те водят до постоянно разместване на етническите груги и в Източнородопския регион, което предизвиква непрекъсната промяна в числеността на населението.
До Руско-турската освободителна война 1877-1878г.село Хухла има 145 къщи, от които 130 са български , а останалите турски.8
Според Атанас Примоски, автор на изследването „Бит и култура на родопските българи”, през 1878г. с. Хухла е смесено село с 145 къщи, с мъжко население с нафузи /открити листове / - 650 българи и 70 турци. До 1912г. броят на турците нараства - 150 души. През 1924г. Хухла е с 61 домакинства и 272 жители, през 1928г. - 72 домакинства с чисто българско население, като 4 от тях са бежанци от Македония, от с Комучини, Драмска околия, през 1934г.- жителите са 447 души, 1946г.- 510, а 1956г.селото има 465жители..9
Проф. Л. Милетич при неговите обиколки в Ивайловградска околия през зимата на 1913г.и през пролетта на 1914г. наред със сведенията за трагичните събития в региона вписва и броя на жителите на селата, които посещава. За село Хухла посочва, че до войната 1912г.- 1913г. е смесено село - българи - 325 жители или 89 семейства, турци – 24 семейства с 134 души.След Балканската война и погрома над българските селища през 1913г.в с. Хухла има 60 семейства българи и 25 турски къщи – /изоставени/.10 Данните от преброяването през 1920г. сочат, че с. Хухла има 272 жители.11
За първи път през 1928г. в българския периодичен печат се появява статия с описание на село Хухла - във вестник Мастанлийски окръжен вестник от 10 октомври. Учителката в селското начално училище Ц. Ангелова публикува сведения за бита, поминъка на населението и посочва, че селото има 72 къщи с изключително българско население.12
В тези данни се забелязват резките промени в численността на населението особено след войните. Ако до Руско-турската освободителна война 1877-1878г. село Хухла има 145 къщи, то след Балканската война 1912-1913г. там живеят 60 семейства.Избитите от башибозуците по време на кървавите събития през 1913г., загиналите по време на Първата световна война и преселванията преди и след войните периодично са обезлюдявали селото и то е тръгвало отново към възстановяване и възраждане.
Ако първото масово изселване от село Хухла е свързано с търсене на по- добър поминък, то следващо е предизвикано от Руско - турската освободителна война 1877-1878г. По време на войната, войскова част от Кавказската кавалерийска бригада на генерал Черевин преследвайки отстъпващите турски части се установява в Ортакьой /Ивайловград/ и околните села. Следва Сенклеровия бунт и борбата за защита на местното население от действията на редовната турска войска и башибозушките изстъпления. Сраженията, които се водят през месеците април и май 1878г.между руските части подпомогнати от дружината на капитан Петко войвода и турските части и метежници са в близост до селата Кондово, Железино, Пелевун, Черни рид, Горно селци. До с. Хухла е разквартирувана кавалерийска рота. След успешните действия на руските войскови части и дружината на капитан Петко войвода, Ивайловградският район е очистен от турски войски и башибозушки чети. Но радостта от свободата е кратка. След подписване на Берлинския договор, Ивайловградският регион остава в границите на Османска Турция. Несправедливите клаузи на договора предизвикват масово изселническо движение на българи от Ивайловградско към пределите на освободена България. Когато през есента на 1878г.се изтеглят руските войски от региона, заедно с тях потеглят и не малка част от жителите на селата Камилски дол, Покрован, Хухла и други селища.
Обществено-икономическите и политически промени, които настъпват след Руско - турската освободителнна война водят до нови размествания на етническите групи на Балканите. Една не малка част от турското население се изселва от новосъздадената българска държава към Турция. В изоставение турски и черкезки села се настаняват българи от селища останали вън от границите на България.
Жителите на село Хухла, тръгнали през 1878г. след руските войски се установили в изоставеното от турците село Даутли, Поморийско /днешния гр. Каблешково/. На следващата година избягалите по време на войната турци се завърнали и на семействата дошли от Хухла властите предложили да се заселят в изоставеното черкезко село-Балджи кьой /Медово/. Къщите в селото представлявали колиби изградени от пръти замазани с кал, в които не могли да се поместят всички преселници. Една част от тях потеглили на северозапад и се установили в с.Батаджик /с.Бата/, Бургаско.Те дошли в селото няколко дена след настаняване на първите българи там, преселници от Лозенградско. Други се настанили в с. Кашла дере /с. Кошарица/, а трети преминали Стара планина и се озовали във Варненските села Яйлата /Горен и Долен Близнак/, в селата Бяла, Звездица и други.13
По-голямата част от жителите на с. Хухла, заселили се във Варненско - в селата Горен , Долен Близнак и Звездица били с намерение да се настанят в гориста местност за да упражняват занаята си – въглищарство. Живели там около 12 години. Мястото не им харесало затова изпратили двама свои представители-Христо Колев Керпиев и Куман Сотиров с обяздени коне да търсят по-добро място за заселване.Спрели при село Батаджик /Бата/ Бургаско, където вече имало заселени хухленци, одобрили мястото, взели пръст в дисагите за да я покажат на близките си и не след дълго се върнали със семействата. Заедно с тях дошли и семействата на Янаки Колев, Михо Димитров, Ставри Петков Ставрев, Стойко Петков Стойков и Вълкан Петков Вълканов14 И други хухленци заселени във Варненско закупили земя в с. Бата, Бургаско и трайно се заселили там. Но основната маса от преселените от с. Хухла, около 30 семейства, били в с. Медово, Бургаско.15 Със своето трудолюбие и инициативност те го превръщат в едно богато и процъфтяващо село.
Още едно масово преселване от село Хухла към Бургаско и Варненско се осъществява след Съединението на Княжество България и Източна Румелия. През 1887г. голяма група семейства, закупуват земи и къщи в селата Медово, Бата, Кошарица, където вече има заселени техни близки. Няколко семейства се настаняват в с. Драганово Айтоско, при заселилите се през 1878г. жители на с. Камилски дол , Ивайловградско.Години след това продължавали единичните преселвания от Хухла към Бургаско и от Варненско към Бургаско.
Какъв е броят на семействата от с. Хухла тръгнали след изтеглящите се руски войски и колко са били тези, които се изселват през 1887г. е трудно да се установи. В проучванията си за 38-те рода, които са останали в село Хухла след войните и преселванията, Коста Хаджиев открива че те имат свои родственици в Бургаско и Варненско. Родовете Дрончеви, Карабашеви, Жишови, Чолакови, Пашалиеви, Папратилови, Кафадарови, Фандъкови, Карамфилови, Драгановци, Хаджиеви, Бункови от с. Медово са потомци на преселници от с. Хухла. В същото село се преселва и рода Каравълчеви – Теньо, Марин, Коста, Тодор и Георги. Потомци на хухленските родове Тараболовци, Масъровци и Куманови открива в с. Бата, а Шопови , Бургуджанови и Хаджиеви в село Кошарица.Всички те се установяват в тези села през 1878г. и 1887г. 16
През 1878г. се разделя и големият хухленски род Трендафилови. Трендафил Сотиров със синовете си остава в Хухла, а Трендафил Христов се заселва в първоначално в с. Каблешково Бургаско, а през 1880г. заедно с други семейства и сестра си в с.Звездица, Варненско. Потомци на Трендафиловия род има в Хухла , Бата ,Медово, Звездица и други селища във Бургаско и Варненско. 17
В годините на Руско-турската освободителна война в Ивайловградския край е водила сражения дружината на легендарния капитан Петко войвода, защитавайки местното население от набезите на Сенклеровите и башибозушки части. Има устни предания, че в тази дружина е бил и Трендафил Христов Трендафилов роден в с. Хухла около 1849г. Не е известно кога се е включил в дружината, но е бил в нея до разпущането и. Причина да се присъедини към нея е това, че турци са убили сестра му Дена и брат му Анести. След разпущането и той се прибира в с. Хухла. Вестта, че Ивайловградския край остава под турска власт кара Трендафил Христов, заедно с голяма част от хухленци да замине с изтеглящите се руски войски. Първоначално и той се заселва в с.Каблешково, Бургаско. По-късно след завръщането на избягалите от селото турци, заедно с група свои родственици напуща Каблешково и се заселва в с.Звездица, Варненско. Когато капитан Петко войвода е задържан от полицията във Варна, Трендафил Христов прави писмено изложение и събира подписи в защита на войводата. За тази си дейност той е арестуван и малтретиран. При предупреждението да се откаже от дейността си той заявява: „Сто пъти да ме тюрмите, бийте ме, пребийте ме, я от Петка не се отказвам и пак истината за Петко Киряков ще казвам”. След излизането си от затвора войводата отива в с. Звездица купува една нива край селото и я дарява на Трендафил Христов Трендафилов.18
В периода на османското господство и особено през 17в. и 18в. българското население в Източните Родопи е подложено на ударите на асимилаторската политика, както на османската империя така и на гръцката патриаршия. Получила подкрепата на османската власт, особено през 19в. Патриаршията започва масирано настъпление за елинизиране на християните в региона. Разпространението на гръцката култура чрез гръцките училища и църкви създава условия за гърчеене на част от българите. В Ивайловградския край, Патриаршията полага огромни усилия за влияние в града и в околните български села, където намира както поддържници, така и решителен отпор.
В същото време някои селища в района попадат под влияние на католическата пропаганда.Униятството намира благоприятна почва в с. Покрован. Поради близостта на селата Покрован, Камилски дол, Горно селци и Хухла католическата пропаганда достига и до тези села, но за разлика от другите в Хухла не намира последователи.
Процесът на гърцизиране започнал през 18 в. се засилва чрез назначените гръцки свещеници в българските селища.Стремежът на гръцката патриаршия да попречи на духовния възход на българите в този район засилва борбата им за църковна и училищна независимост.След Хатихумаюна от 1856г. българите получават правото да строят по-големи църкви. През 60-те и 70-те години на 19в. в Ивайловградските села започва системна борба за прогонване на гръцките свещеници и назначаване на български. Първи срещу Патриаршията се обявяват селата Драбишна и Покрован. И жителите на с.Хухла водят продължителна борба за прогонване на гръцките свещеници. Те си построяват църква със средства дарени от всички жители на селото. Строили я в продължение на 3 години, защото турските власти няколко пъти разрушавали построеното. Едва през 1857 година църквата „Св. Никола” е завършена.Според изследвания на Димитър Карамфилов от с. Хухла тя е построена още през 1848г.и първото дете кръстено в нея било Христо Г. Кьосев, убит от башибозука през 1913г. на 65 годишна възраст. В продължение на 7 години църквата била затваряна и отваряна, понеже гръцкият владика от Ортакьой/ Ивайловград/ не разрешавал на хухленци да имат български свещеник, а селяните не допущали в църквата си гръцкия свещеник.
Заедно с църквата в Хухла построили и училище. За пръв учител през 1873г. бил изпратен Костадин Мерджемеков от Долно Луково, Ивайловградско. До тогава както църквата така и училището били затворени.Мерджемеков бил преследван от гръцките духовници и принуден да напусне.След неговото прогонване училището, както и църквата били затворени до 1900г., когато хухленци окончателно отхвърлят духовната власт на Цариградската патриаршия и приемат върховенството на Българската екзархия. Но гръцкият митрополит не се предава и не допущал назначаването на български свещеник. Селото се разделило на две - патриаршисти и екзархисти. Гръцките попове отворили училището и започнали да учат децата на гръцки. Това става след разгрома на Преображенското въстание през 1903г. По това време на мъжете въглищари от селото им забранили да горят въглища в Странджа и те се прехвърлили в Стара планина и в Сливенския балкан. Контактите им с родолюбиви българи там, както и примерът на съседните български села за отхвърляне влиянието на гърцизма, засилват националното им чувство.Те осъзнават необходимостта от българско училище и българска църква, като оръжие за защита срещу чуждото влияние. И един неделен ден на 1905г. или 1906г. жените в селото прогонили гръцките свещеници и учители. От Ортакьой /Ивайловград/ изпратили заптиета да арестуват организаторите на женския бунт – Мария Трендафилова – жената на Кольо Делчев Колев и Катерина Младенова – жената на Илия Младенов. Останалите жени заявили, че те всички са участвали в изгонването на гръцките свещеници и ако трябва, да арестуват и тях. Заптиетата се стъписали и завърнали в града. Дошъл след това Одринския валия заедно с владиката от Ивайловград и попитал хухленци дали са българи или гърци, както твърдял владиката. На повикването всички български семейства отишли на страната, където посочил за българите.За гърци се обявили само двамата певци в църквата. Жените и децата им отишли на страната на българите. Тогава окръжният управител предал ключа на църквата на българите тъй като „Падишахът не желае заради гяурски верски разправии в империята му да има бунтове и размирици”. Така хухленци извоювали правото си на българска църква и български свещеник. Изгонили гръцките свещеници и учители и за учител назначили Коста Божинов, учителствал преди това в с. Камилски дол, Ивайловградско.19 Той е един от учителите в с. Хухла, положил огромни усилия в борбата срещу влиянието на гръцката патриаршия. Обучавал както малките ученици, така и родителите им. С подкрепата на Одринската българска митрополия открил вечерно училище за възрастни, но не след дълго било закрито. Коста Божинов бил преследван както от турската власт, така и от гръцките свещеници, които му създавали доста неприятности. Силната гръцка и униятска пропаганда, която все още се водела в селото, довела до това Българската екзархия да настоява Коста Божинов да бъде учител в с. Хухла и през следващите години. През учебната 1910-1911г. училището, което е било в черковния двор имало 26 ученика само момчета.20 По-късно учителят Коста Божинов, един от ревностните защитници на движението за българска църква и просвета, напуснал селото за да стане свещеник в с. Щит, Свиленградско
Много важен и изключително драматичен период за Ивайловградските български села е времето след войните 1912-1913г. Един и същ сценарий се разиграва във всяко село - пълно разорение, ограбване, опожаряване и безчинства.
Мирно и добре живеели до войните двете общности в с.Хухла - българи и турци. Кольо Делчев от същото село, с когото проф. Л. Милетич разговаря през 1914г. казва: „Добре живеехме с турците. В първата война и те минаха добре, само един турчин се уби, не се знае кой го уби. Ние ги защитихме. Тогава български пионери правиха под селото до манастира „Св. Петър” мост на Арда и нищо не сториха на турците. И затова ние бяхме по-спокойни и не избягахме. Някои искаха да бягат, но нашите турци ги кандардисваха да останат. Ние се решихме да стоим.”
В началото на Балканската война край селото се установява българска войскова част. Тя започва строеж на мост над „Шейтан кюпрю”, където сега е стената на яз.”Ивайловград”, необходим за прехвърляне на части от българската армия към обсадената Одринска крепост. Никой от местните турци не е пострадал. Избягал само бирникът Караали, за да се върне по- късно с башибозушките банди.
След опиянението от успехите на българската армия по време на Балканската война, неразумната политика на българските управници води до обявяване на нова война, която всъщност е война на България с всички свои съседи. Когато Турция се готви за опустошителен поход в Тракия и Източните Родопи, когато вилнеят башибозушки отряди, останалите в тези райони български войски получават заповед да избягват всякакви сражения с противника, за да не се представят те като изстъпления и да не компрометират страната ни в Европа. В средата на м. юли 1913г. България се оказва притисната от всички страни.Междусъюзническата война води до национална катастрофа, която се стоварва с унищожителна сила над българите от Тракия и Македония. Кървавата драма, която се разиграва и в Източнородопска област през лятото на 1913г. изправя българите в областта пред реалната опасност от пълно физическо изтребление.
На 30 юни без да срещнат никаква съпротива турските войски нарушават границата Мидия – Енос, нахлуват и реокупират току що освободените земи.
На 15 юли 1913г. в с. Хухла навлезли башибозушки части, които поискали да си върнат добитъка, взет по време на войната. Не се задоволили само с това, грабили и изтезавали хора за пари и стока.Тогава е убито едно момче от селото -Атанас Митров и ранен Кольо Костадинов.
С установяване на ”Временното тракийско правителство”, което скоро след създаването му има ново название „Независимо западно тракийско правителство” или т.н.“Гюмюрджинска автономна република“ в Западна Тракия и в Източните Родопи вилнеят башибозушки отряди и гръцки шовинисти. Временното тракийско правителство се оглавява от Хафуз Сали - помохамеданчен българин. Действителен господар в региона е Реуф ефенди, който стои начело на извънреден съд действащ по бързата процедура.Това ново правителство създава въоръжена милиция, в която влизат всички мюсюлмани в областта годни да носят оръжие. Онези, които отказват, особено българо-мохамеданите били облагани с военен данък. Въоръжената милиция имала своя униформа - носели войнишка униформа с калпаци.За главнокомандващ на въоръжената милицията бил назначен Сюлейман бей, близък сътрудник на един от младотурските водачи - Енвер бей. Високата порта се стреми да представи създаденото ново правителство в Беломорска Тракия като възникнало на местна почва, а в същност то е подготвено от представители на младотурския комитет в Цариград.Тази „Гюмюрджинска автономна република” просъществувала само два месеца, но те били достатъчни за пълното разорение на българското население, опожаряване и ограбване на селищата, избиване на невинни българи. 21 На 17 юли 1913г. турски войски окупират Ивайловград, но там ги посрещат гръцките първенци начело с владиката. Няколко дена след това в Хухла идват четирима турски войника затварят 15 души, мъже от селото в турското училище и им искат 40 наполеона.Дават им 30 и ги пущат.22 На 20 юли турска войскова част се настанява на връх „Св Илия”, над селото. Войниците са около 70 души.Тази турска част трябвало да брани населението от групи турци от съседните села, които идвали и правели „яма”, т.е. отвличали добитък, но вместо това често им помагали. 23
След като по силата на Цариградския договор става ясно, че Ивайловград остава в българска територия, тук пристигнали представители на Гюмюрджинската автономна република начело с Иляз бей.Той се заел да организира автовномна милиция със съгласието на гърците в града и района и да въоръжава младежи гърци и турци от близките села. От тук изпращал четниците в съседните български села за да ги подложи на нечуван погром.Представителите на автономната милиция събирали пари по селата уж като данъци за автономното правителство, но това ставало само в българските селища, гръцките били подминавани.24 Иляз бей организирал подмяна на командира на турската част, която била в с.Хухла с друг офицер, настроен да изпълни плановете за погром над българите. Когато напущал Хухла предишният командир на частта казал на Петър Хаджиев и Ангел Драганов, които карали багажа му с волска кола до Ивайловград, че селото ще остане в българско и до една седмица в града ще дойде българска войска. Да предадат на хухленци, до идването на българска войска мъжкото население да се крие защото този, който ще го замести ще подложи селото на огън и меч. Някои хухленци повярвали и се укрили, но по-голямата част останали по домовете си. В същото време техните съселяни турци също ги увещавали да останат и обещавали че ще ги пазят.25 Разбирайки, че Хухла остава в българска територия за една нощ всички турци от селото го напуснали, въпреки уверенията на българите да останат.Турската редовна войскова част настанена край селото била заменена с въоръжената милиция на Гюмюрджинската автономна република.
В селото пристигнал и Иляз бей, и уверил селяните, че ще ги пази, но че нямало да допусне българите да завладеят това място. Веднага след това турски офицер събрал мъжете в селската кръчма. Иван Георгиев от страх не излязъл, когато го извикали да отиде в кръчмата и бил убит. Същата вечер бил убит и Христо Димитров.26 Последвало ограбване на всичко с което разполагали затворените в кръчмата, извеждане от там за да копаят окопи, отново отвеждане в североизточния край на селото за да ги претърсят за пари и ценности и за да ги убият един по един. Подпалили къщата, в която ги убили, с бомби разрушили църквата.От този апокалипсис успели да се спасят Христо Димитров Папуфов, 21 годишен младеж и Димитър Митрев Христов-17 годишен.27 Това се случва на 28 септември 1913г. А този ден започнал с убийството на селския свещеник Иван Вълканов - още сутринта, пред пред църквата.
Докато всички мъже, които останали в селото били затворени в кръчмата, жените били събрани в една къща край селото. Поставили караул да ги пази.Същата вечер пристигнали нови попълнения на автономната милиция – гръцки младежи от съседните села-Акалан /Бяло поляне/, Гайдахор /Славеево/, Пелевун, Зорназан /Свирачи/.Очевидци разказват: „Познавахме ги. Бяха преоблечени”28 По сведения на проф. Л. Милетич, Атанас Божинов, когото той среща в Ивайловград през 1914г., казва че бил очевидец как през септември 1913г. от града към с.Хухла са изпратени около 40 души гърци .
За преживяното от жените на с. Хухла, пред проф. Л. Милетич разказва Злата Колева: „Когато зданието гореше казаха ни да идем в къщите си и да вземем по един кат дрехи”.Тогава видели, че къщата в която са затворени мъжете им гори, а вещите им са разхвърлени из двора. „Изпъдиха ни от там - продължава разказа си Злата Колева- войската си беше уж тръгнала, а то пак след малко същите войници си станаха четници”. Вечерта жените отново са затворени в същата къща „Мъчиха ни цяла нощ” - разказва жената.
Жените и децата повели към Ивайловград обяснявайки им:„Не бойте се, сега хубаво стана, мъжете ви изклахме, а вас няма да закачаме, вие сте жени, вие не сте правили мурабе, вас ще оставим, вие рахат ще живеете, ще ви заведем в Анадола, ще станете кадъни”. Настанили ги в бубарницата на Стодул Узунов. На следващия ден заедно с жените и децата от другите Ивайловградски села ги отвели в с. Сейменли, а после отново ги върнали в Ивайловград.29 Намесата на чужди дипломати предотвратило прехвърлянето им към Анадола.
Времето на междуцарствието, когато все още не са се изтеглили от района турските войскови части и не са се завърнали българските е най- ужасяващо за мирното население в Ивайловградския край. В същото време вилнеят башибозушки банди и представителите на автономната република. Дори след подписване на Цариградския мирен договор на 16/29/ септември 1913г., който връща на България Западна Тракия, турците продължават да контролират районите между Места и Марица.
След идването на българските войски през месец октомври мъжете, които успели да се укрият преди погрома и жените, които били отвлечени към Ивайловград се завърнали, заварили цялото село опустошено и опожарено,здрави били къщите само в турската махала. Погребали избитите мъже, които според проф. Л. Милетич са 42 души, 41 мъже и 1 жена, като двама от тях били на гости в селото.30 Настанили се в изоставените турски къщи 25 на брой и започнали мъчително и бавно да се връщат към обичайните си делници. Но след войните животът в селото бил много различен. Овдовелите жени и децата се нагърбили с осигуряване на прехраната, да сеят и орат.Разрухата, липсата на добитък и инвентар за да обработват земята, бедността - това съпътства дните на селяните. Промени настъпили дори в традиционната им носия. Както и в близките разорени български села така и тук след войните 1912-1913г. традиционната женска бяла носия изчезва, за да бъде заменена с черна. 31
Още не отшумяла огромната болка от трагичната 1913г., със започване на Първата световна война, малкото млади мъже останали в селото, са изпратени на фронта. От там не се завърнали, загиват или умират по болниците Кольо и Ильо Иванови Бункови, Димитър Тодоров Делиоланов, Димитър Георгиев Костов, Христаки Вълчев Китипов, Христо Митрев Христов, Тодор Маринов Колев, Георгияк Георгяков, Димитър Илчев Боров, Адан Колев Костов и Костадин Тодоров Тараболов .
Завърналите се живи от войната заварили селото в пълна мизерия. Жените и децата работят по нивите и едва изкарват прехраната си. Хлябът е от метлено семе, яденето - кромид лук и боб. Трудолюлието, упоритостта, пословичната пестеливост на хората възстановяват селото. Изградили отново своите къщи.Оповавали се на земеделието и бубарството.Основният им поминък става отглеждането на тютюна, а въглещарството постепенно запада. Със всяка измината година селото се съживява, възстановява и разраства.
От земите от държавния фонд оземлили дошлите бежанци от Македония. Част от тези земи отдали на църквата и училището. Дали ги под наем и с набраните средства за кратко време възстановили опожарените от башибозука църква и училище. Още през 1914г. училището възобновява дейността си, а броят на учениците постепенно нараствал. През 1922г. то е преместено в изоставената сграда на джамията. Малко по - късно, по инициатива на председателя на училищното настоятелство Петър Димитров Хаджиев положили основите на нова училищна сграда, която е завършена през 1934г.32 Със собствени средства цялото население на с. Хухла построява новата училищна сграда.Тя имала две учебни стаи. Назначили двама учители, класовете били смесени, в които се обучавали децата от първи до четвърти клас. След напущането на Коста Божинов в следващите години в селото учителстват Димитър Кискинов, Ирина Ангелова, Невена Салабашева от Садово, Господин Петров Ангелов от с.Ръжина, Казанлъшко, Дона Ангелова.От 1935г.до 1945г. учители в селото са семейство Ганка и Петър Стойчеви от Стара Загора и други. След тях започва работа първият учител, роден в с. Хухла – Коста Петров Хаджиев.
През 40-те и 60-те години на 20в. селото расте. Докато след войните 1912-1918г. броят на жителите му е 272 души, през 1956г. са 465. През 1967г. в селото живеят 120 семейства.33 Настъпват промени в живота на селото. След 1944г.е електирифицирано, през 1955-1958г. с доброволен труд е изградена читалищната сграда.
Селото се оживява когато за изграждането на язовир „Ивайловград” в района пристигат много хора от вътрешността на страната. Язовирното селищe е близо до с. Хухла. Със средства на инвеститора на строежа е построена нова училищна сграда през 1962г.-1963г. В нея учат както децата от селото, така и децата от селата Камилски дол, Ламбух и тези на работниците и служителите, които изграждат язовира. През 1963г. в училището въвеждат и една паралелка с осми клас и общежитие за децата от Камилски дол и Ламбух.Старата училищна сграда е приспособена за общежитие. В различните години в началния курс са учили между 60-70 ученика, а в основния 80-100 ученика. Този брой на учениците се задържа до приключване строителството на язовир „Ивайловград”.След това училището отново се връща към слетите паралелки за да се стигне през 1976г. до закриване на основния курс, а по- късно до пълното му закриване. В периода на изграждане на най-новата училищна сграда и на големия брой ученици в селото директор на училището е Георги Панайотов Георгиев, а последните три години преди закриване на основния курс Петър Ангелов Власаков.
В годините след 1944г. почти всички ученици завършили училището в Хухла, продължават образованието си и завършват гимназии, професионални училища и университети.34 Хухленци се гордеят с многото учители, инженери, медицински работници и други специалисти пръснати из цяла България и особена гордост за тях са известните поети и писатели- Петър Василев, Ивайло Балабанов,Иван Бунков.
Ново изселване от с. Хухла започва след построяването на яз. „Ивайловград”. Работейки на този обект хухленци усвоили много нови професии. След завършването му голяма група хора напущат селото и намират препитание по различни обекти в цялата страна.Постепенно селото затихва отново за да остане сега със своите около 70 души възрастни хора и огромното желание на хухленци живеещи в различни краища на България родното им място никога да не заглъхва.
За Хухла днес няма по подходящи слова от тези на поета Ивайло Балабанов:
Огън ме горя , не изгорях
Нож ме сече - жива съм
Помнете: люлка майчина ви бях ,
люлка ще съм ви и през вековете

Бележки

1. Николчовска М. ,Стефанов И. Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, с.7
2. ДА- Кърджали ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
3. Николчовска М. Народни носии от Източните Родопи, ДИ - Септември 1979г. с.26, Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, С.1980г.с.12
4. Примовски Ат. Бит и култура на родопските българи , Сборник народни умотворения и народопис, С.1973г., БАН, Етнографски институт, с.243
5. Шишманов Д.Необикновената история на малоазийските българи - С. 2000г., с. 72,73
6. Николчовска М. ИМЮБ, т.12, Български села в Мала Азия ,с.107
7. Доросиев Л.Ив. Българските колонии в Мала Азия ,с.169-175
8. ДА Кърджали ЧП №176 –Хаджиев К. Родовете на село Хухла
9. Примовски Ат. Сборник за народни умостворения и народопис - Бит и култура на родопските българи, С.1978г. с.243
10. Милетич Л. Разорението на тракийските българи през 1913г.,с.87
11. Попов Ст.,Тракийски сборник, Броят на населението в Тракия след Балканската война, изд. Тракийски върховен комитет, С. 1932г.кн.3, с.190
12. В.Мастанлийски окръжен вестник ,10 окт. 1928г. бр.45 стр.7
13.ДА- Кърджали, ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на село Хухла
14. История на с. Бата – Личен архив на.Хр.Куманов..
15.Пак там
16 .ДА Кърджали,ЧП №176
17.Личен архив Хр. Куманов,ДА- Кърджали ЧП. №176
18.Личен архив на Хр. Куманов
19. Хаджиев К. ДА- Кърджали ,ЧП №176
20. Примовски Ат. ,Цит. съч.
21. Трифонов Ст. Тракия, административна уредба , политически и стопански живот 1912-1915г., 1992г. с.63
22. Милетич Л., Цит.съч. с.113
23. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла ,с.20,21. Личен архив на Хр. Куманов.
24. Милетич Л. Цит. съч.
25. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
26.Милетич Л. Цит. съч. с.115
27. Хаджиев К ДА - Кърджали,ЧП № 176
28.Милетич Л. Цит. съч. с.116
29.Пак там ,с. 112,117
30. Пак там , с.116
31. Николчовска М., Стефанов И. Цит.съч.
32. Ив. Стефанов, Просветното дело в Източните Родопи от Възраждането до 1944г.,с.50/
33. Джелепов Н. Вестник Нов живот, 20 юли 1967г. Никола Джелепов
34.ДА - Кърджали Ф.596, историческа справка