Село Хухла е едно от старите български селища в Ивайловградския край, преодоляло превратностите на историческото развитие на региона –размирици, войни, асимилаторска политика на османските завоеватели, на Гръцката патриаршия и доказало поразителната етническа устойчивост на българите.Намира се на около 7км. от Ивайловград, разположено в крайните дялове на Източните Родопи, на десния бряг на р. Арда, под връх „Св. Илия”.
Кога възниква село Хухла не е известно - не разполагаме с извори и предания за неговото основаване, но следи от човешка дейност намираме от най - древни времена.
Историческите извори и литература за Ивайловградския край са оскъдни.
Още по-ограничени са сведенията за отделните селища. В по-голямата си част те се отнасят към развитието на региона в края на 19 век и след Освобождението. Най-често са свързани с близкия административен и стопански център - Одрин и Одринския вилает, в който влиза Ортакьойска /Ивайловградска/ кааза.
Най-ранни сведения за раойна се съдържат в документ от 1562г., който очертава границите на Черменския вакъф - от реките Марица и Арда до Луда река. В този документ се посочват три български села от Ивайловградския край - Сив кладенец, Камилски дол и Горно селци.1Две от тях – Камилски дол и Горно селци са разположени в близост с. Хухла. Според един от най - добрите проучватели на миналото на селото Коста Хаджиев то е възникнало по едно и също време с другите съседни села - Камилски дол, Покрован и Горно селци. Въпреки, че с.Хухла не е опомено в документа от 1562г., това не изключва съществуването му по същото време. Там са отбелязани само селищата, които се намират по границите на вакъфското поземлено владение, а Хухла е навътре от тази граница.Освен това между четирите села има родствени връзки и жителите им поддържат много близки контакти.2 Съществуващата близост между групата български села - Хухла, Камилски дол, Горно селци и Покрован се определя не само от географското им разположение и климатичните условия, но и от еднаквостта на материалната и духовна култура – бит, поминък, обредни практики и обичаи. Еднаква е и традиционната им носия, особено женската.3 Всичко това дава основание да се смята, че те имат общи корени и че е възможно възникването им в един и същ период.
От къде идва името на селото - „Хухла”? Отговор на този въпрос дава Атанас Примовски в своето изследване „Бит и култура на родопските българи”. Според него то е свързано с въглищарството. Дървеният материал за получаване на въглища се изгаря на определени места. Тези места наричат „хохаи”, „хохли” или „ хухлеи”, а майсторите на дървените въглища „хухленджии”.4 Възможни са и други обяснения за произхода на името на селото, но това изисква допълнителни проучвания.
Основният поминък на жителите на с. Хухла е дребно земеделие и животновъдство, но през 19 в. до началото на 20в. важно място заема въглищарството. Макар, че земята е бедна, почвата глинеста и песъчлива в с.Хухла отглеждат пшеница, ръж, ечемик, овес, царевица, памук, сусам, анасон, фасул, а по - късно и тютюн. Занимават се и с бубарство.Малкото количество не особено плодородна земя ги кара да търсят препитание в други поминъчни дейности. Заедно със селяни от близките села Камилски дол, Покрован, Горно селци, създават жътварски групи, които работят по бейските чифлици в Одринско и Беломорието. Най-много жътвари се събирали от селата Хухла и Горно селци.След като приключат жътвата в чифлика те се завръщали в селото и се наемали да жънат и в съседните турски села. Близките връзки между тези български села се запазват и в по-ново време. Намаляват контактите само с жителите на с.Покрован, след като покрованци приемат униятството през втората половина на 19в.
В тясна връзка с гурбетчийството възниква и въглищарството. Първоначално в с.Хухла той е добавъчен поминък, за да се превърне в края на 19в. до началото на 20в. в основен. Този занаят е доходен, защото търсенето на дървени въглища в Цариград и Одрин е голямо, а условия за добиването им има. Всяка година от Гергьовден до Димитровден мъжете над 15 годишна възраст напускали Хухла, Покрован, Горно селци и Камилски дол и поемали към горите около Цариград и Одрин, а по- късно към Странджа, Айтоско и Сливенско за да горят въглища и да ги предлагат на пазарите в големите селищни центрове. Късно през есента се завръщали, за да работят край родните си села, а добитите въглища продавали в Одрин. Въглищарството е тежък поминък. Работели на групи от по 4 - 5 човека наречени „тайфи”. Нощували в колиби, хранели се общо от приготвена от чирака храна. С припечелените пари се връщали заедно, целите групи и често били нападани от разбойнически банди и обирани.
Съществуват данни за това, че добивът на дървени въглища бил познат на мъжете от Хухла и околните села още в началото на 18 в. и че една от причините за изселванията от региона. Търсейки препитание от гурбетчийство и въглищарство, гори за добиване на въглища или пазари, жители на Ивайловградските села Камилски дол, Горно селци и Хухла достигнали до малоазийския бряг и трайно се заселвали там. Според преданието за създаване на едно от българските села в Мала Азия - Коджа бунар, първоначално преселници от посочените села се настанили в близост до чифлика на богат турчин, Якуб бей. След като поработили известно време като ратаи в чифлика или като въглищари, овчари и зидари, мястото им харесало. Върнали се в родните си села за да вземат своите семейства. Заселили се в Мала Азия в местност, близо до чифлика, която приличала на родния им край. Основали ново село край голям извор и го нарекли Коджа бунар, което според проучванията на Д. Шишманов е създадено през 1721г.5 Малко по-късно към тези заселници в с.Коджа бунар се присъединили нови от селата Хухла и Горно селци. Проучванията за село Коджа бунар показват, че то е най-голямото българско село в Мала Азия и се намира на юг от езерото Манияс, Баленска кааза, Балъкесерски санджак.Достигайки до малоазийските земи тези трудолюбиви хора разчиствали гористи места, отваряли нови земи за земеделие, строили къщи, мелници, тепавици. Сдобили се със земя и станали земеделци и скотовъдци. Обработваемата земя, която добивали чрез изсичане на гората била много отдалечена от селото. Сред нивите си правили хармани и хамбари и постепенно се заселвали там. Така от Коджа бунар възникнали нови села - Сюит, Киллик, Ново село, Аладжа баир, Юрен, Читака, Кобаш, Аладжакбунар.6
По-късно потомците на тези българи отново се завърнали в България. Една част от тях след Руско-турската освободителна война /1877-1878г/ и се заселили в Бургаско и Варненско, а останалите окончателно напуснали малоазийските села след Балканските войни. Принудени да оставят имоти и къщи през пролетта на 1914г. те се заселили една част от тях в Ивайловградско, други в селища в Беломорска Тракия, трети във вътрешността на страната. Жителите на най-голямото българско село в Мала Азия - Коджабунар са разпръснати и настанени в повече от 10 селища.7 След Първата световна война, когато границите на България отново са прекроени, те са принудени да напуснат Беломорска Тракия и да се заселят във вътрешността на страната. Една част от тях в Бургаско и Варненско.С тях и тези, чиито предци са били от с. Хухла.
Какъв е бил броят на семействата от с. Хухла, преселили се в Мала Азия от началото на 18в. до средата на 19в. не е неизвестно, но тези данни говорят за най-ранното напущане на селото от цели семейства.Това е изселване, свързано с търсене на по-добър поминък и довело до създаване на нови чисто български селища далеч от етническите граници на българските земи.
Друга причина за резките демографски промени на Балканите са войните в края на 19в. и началото на 20в. Те водят до постоянно разместване на етническите груги и в Източнородопския регион, което предизвиква непрекъсната промяна в числеността на населението.
До Руско-турската освободителна война 1877-1878г.село Хухла има 145 къщи, от които 130 са български , а останалите турски.8
Според Атанас Примоски, автор на изследването „Бит и култура на родопските българи”, през 1878г. с. Хухла е смесено село с 145 къщи, с мъжко население с нафузи /открити листове / - 650 българи и 70 турци. До 1912г. броят на турците нараства - 150 души. През 1924г. Хухла е с 61 домакинства и 272 жители, през 1928г. - 72 домакинства с чисто българско население, като 4 от тях са бежанци от Македония, от с Комучини, Драмска околия, през 1934г.- жителите са 447 души, 1946г.- 510, а 1956г.селото има 465жители..9
Проф. Л. Милетич при неговите обиколки в Ивайловградска околия през зимата на 1913г.и през пролетта на 1914г. наред със сведенията за трагичните събития в региона вписва и броя на жителите на селата, които посещава. За село Хухла посочва, че до войната 1912г.- 1913г. е смесено село - българи - 325 жители или 89 семейства, турци – 24 семейства с 134 души.След Балканската война и погрома над българските селища през 1913г.в с. Хухла има 60 семейства българи и 25 турски къщи – /изоставени/.10 Данните от преброяването през 1920г. сочат, че с. Хухла има 272 жители.11
За първи път през 1928г. в българския периодичен печат се появява статия с описание на село Хухла - във вестник Мастанлийски окръжен вестник от 10 октомври. Учителката в селското начално училище Ц. Ангелова публикува сведения за бита, поминъка на населението и посочва, че селото има 72 къщи с изключително българско население.12
В тези данни се забелязват резките промени в численността на населението особено след войните. Ако до Руско-турската освободителна война 1877-1878г. село Хухла има 145 къщи, то след Балканската война 1912-1913г. там живеят 60 семейства.Избитите от башибозуците по време на кървавите събития през 1913г., загиналите по време на Първата световна война и преселванията преди и след войните периодично са обезлюдявали селото и то е тръгвало отново към възстановяване и възраждане.
Ако първото масово изселване от село Хухла е свързано с търсене на по- добър поминък, то следващо е предизвикано от Руско - турската освободителна война 1877-1878г. По време на войната, войскова част от Кавказската кавалерийска бригада на генерал Черевин преследвайки отстъпващите турски части се установява в Ортакьой /Ивайловград/ и околните села. Следва Сенклеровия бунт и борбата за защита на местното население от действията на редовната турска войска и башибозушките изстъпления. Сраженията, които се водят през месеците април и май 1878г.между руските части подпомогнати от дружината на капитан Петко войвода и турските части и метежници са в близост до селата Кондово, Железино, Пелевун, Черни рид, Горно селци. До с. Хухла е разквартирувана кавалерийска рота. След успешните действия на руските войскови части и дружината на капитан Петко войвода, Ивайловградският район е очистен от турски войски и башибозушки чети. Но радостта от свободата е кратка. След подписване на Берлинския договор, Ивайловградският регион остава в границите на Османска Турция. Несправедливите клаузи на договора предизвикват масово изселническо движение на българи от Ивайловградско към пределите на освободена България. Когато през есента на 1878г.се изтеглят руските войски от региона, заедно с тях потеглят и не малка част от жителите на селата Камилски дол, Покрован, Хухла и други селища.
Обществено-икономическите и политически промени, които настъпват след Руско - турската освободителнна война водят до нови размествания на етническите групи на Балканите. Една не малка част от турското население се изселва от новосъздадената българска държава към Турция. В изоставение турски и черкезки села се настаняват българи от селища останали вън от границите на България.
Жителите на село Хухла, тръгнали през 1878г. след руските войски се установили в изоставеното от турците село Даутли, Поморийско /днешния гр. Каблешково/. На следващата година избягалите по време на войната турци се завърнали и на семействата дошли от Хухла властите предложили да се заселят в изоставеното черкезко село-Балджи кьой /Медово/. Къщите в селото представлявали колиби изградени от пръти замазани с кал, в които не могли да се поместят всички преселници. Една част от тях потеглили на северозапад и се установили в с.Батаджик /с.Бата/, Бургаско.Те дошли в селото няколко дена след настаняване на първите българи там, преселници от Лозенградско. Други се настанили в с. Кашла дере /с. Кошарица/, а трети преминали Стара планина и се озовали във Варненските села Яйлата /Горен и Долен Близнак/, в селата Бяла, Звездица и други.13
По-голямата част от жителите на с. Хухла, заселили се във Варненско - в селата Горен , Долен Близнак и Звездица били с намерение да се настанят в гориста местност за да упражняват занаята си – въглищарство. Живели там около 12 години. Мястото не им харесало затова изпратили двама свои представители-Христо Колев Керпиев и Куман Сотиров с обяздени коне да търсят по-добро място за заселване.Спрели при село Батаджик /Бата/ Бургаско, където вече имало заселени хухленци, одобрили мястото, взели пръст в дисагите за да я покажат на близките си и не след дълго се върнали със семействата. Заедно с тях дошли и семействата на Янаки Колев, Михо Димитров, Ставри Петков Ставрев, Стойко Петков Стойков и Вълкан Петков Вълканов14 И други хухленци заселени във Варненско закупили земя в с. Бата, Бургаско и трайно се заселили там. Но основната маса от преселените от с. Хухла, около 30 семейства, били в с. Медово, Бургаско.15 Със своето трудолюбие и инициативност те го превръщат в едно богато и процъфтяващо село.
Още едно масово преселване от село Хухла към Бургаско и Варненско се осъществява след Съединението на Княжество България и Източна Румелия. През 1887г. голяма група семейства, закупуват земи и къщи в селата Медово, Бата, Кошарица, където вече има заселени техни близки. Няколко семейства се настаняват в с. Драганово Айтоско, при заселилите се през 1878г. жители на с. Камилски дол , Ивайловградско.Години след това продължавали единичните преселвания от Хухла към Бургаско и от Варненско към Бургаско.
Какъв е броят на семействата от с. Хухла тръгнали след изтеглящите се руски войски и колко са били тези, които се изселват през 1887г. е трудно да се установи. В проучванията си за 38-те рода, които са останали в село Хухла след войните и преселванията, Коста Хаджиев открива че те имат свои родственици в Бургаско и Варненско. Родовете Дрончеви, Карабашеви, Жишови, Чолакови, Пашалиеви, Папратилови, Кафадарови, Фандъкови, Карамфилови, Драгановци, Хаджиеви, Бункови от с. Медово са потомци на преселници от с. Хухла. В същото село се преселва и рода Каравълчеви – Теньо, Марин, Коста, Тодор и Георги. Потомци на хухленските родове Тараболовци, Масъровци и Куманови открива в с. Бата, а Шопови , Бургуджанови и Хаджиеви в село Кошарица.Всички те се установяват в тези села през 1878г. и 1887г. 16
През 1878г. се разделя и големият хухленски род Трендафилови. Трендафил Сотиров със синовете си остава в Хухла, а Трендафил Христов се заселва в първоначално в с. Каблешково Бургаско, а през 1880г. заедно с други семейства и сестра си в с.Звездица, Варненско. Потомци на Трендафиловия род има в Хухла , Бата ,Медово, Звездица и други селища във Бургаско и Варненско. 17
В годините на Руско-турската освободителна война в Ивайловградския край е водила сражения дружината на легендарния капитан Петко войвода, защитавайки местното население от набезите на Сенклеровите и башибозушки части. Има устни предания, че в тази дружина е бил и Трендафил Христов Трендафилов роден в с. Хухла около 1849г. Не е известно кога се е включил в дружината, но е бил в нея до разпущането и. Причина да се присъедини към нея е това, че турци са убили сестра му Дена и брат му Анести. След разпущането и той се прибира в с. Хухла. Вестта, че Ивайловградския край остава под турска власт кара Трендафил Христов, заедно с голяма част от хухленци да замине с изтеглящите се руски войски. Първоначално и той се заселва в с.Каблешково, Бургаско. По-късно след завръщането на избягалите от селото турци, заедно с група свои родственици напуща Каблешково и се заселва в с.Звездица, Варненско. Когато капитан Петко войвода е задържан от полицията във Варна, Трендафил Христов прави писмено изложение и събира подписи в защита на войводата. За тази си дейност той е арестуван и малтретиран. При предупреждението да се откаже от дейността си той заявява: „Сто пъти да ме тюрмите, бийте ме, пребийте ме, я от Петка не се отказвам и пак истината за Петко Киряков ще казвам”. След излизането си от затвора войводата отива в с. Звездица купува една нива край селото и я дарява на Трендафил Христов Трендафилов.18
В периода на османското господство и особено през 17в. и 18в. българското население в Източните Родопи е подложено на ударите на асимилаторската политика, както на османската империя така и на гръцката патриаршия. Получила подкрепата на османската власт, особено през 19в. Патриаршията започва масирано настъпление за елинизиране на християните в региона. Разпространението на гръцката култура чрез гръцките училища и църкви създава условия за гърчеене на част от българите. В Ивайловградския край, Патриаршията полага огромни усилия за влияние в града и в околните български села, където намира както поддържници, така и решителен отпор.
В същото време някои селища в района попадат под влияние на католическата пропаганда.Униятството намира благоприятна почва в с. Покрован. Поради близостта на селата Покрован, Камилски дол, Горно селци и Хухла католическата пропаганда достига и до тези села, но за разлика от другите в Хухла не намира последователи.
Процесът на гърцизиране започнал през 18 в. се засилва чрез назначените гръцки свещеници в българските селища.Стремежът на гръцката патриаршия да попречи на духовния възход на българите в този район засилва борбата им за църковна и училищна независимост.След Хатихумаюна от 1856г. българите получават правото да строят по-големи църкви. През 60-те и 70-те години на 19в. в Ивайловградските села започва системна борба за прогонване на гръцките свещеници и назначаване на български. Първи срещу Патриаршията се обявяват селата Драбишна и Покрован. И жителите на с.Хухла водят продължителна борба за прогонване на гръцките свещеници. Те си построяват църква със средства дарени от всички жители на селото. Строили я в продължение на 3 години, защото турските власти няколко пъти разрушавали построеното. Едва през 1857 година църквата „Св. Никола” е завършена.Според изследвания на Димитър Карамфилов от с. Хухла тя е построена още през 1848г.и първото дете кръстено в нея било Христо Г. Кьосев, убит от башибозука през 1913г. на 65 годишна възраст. В продължение на 7 години църквата била затваряна и отваряна, понеже гръцкият владика от Ортакьой/ Ивайловград/ не разрешавал на хухленци да имат български свещеник, а селяните не допущали в църквата си гръцкия свещеник.
Заедно с църквата в Хухла построили и училище. За пръв учител през 1873г. бил изпратен Костадин Мерджемеков от Долно Луково, Ивайловградско. До тогава както църквата така и училището били затворени.Мерджемеков бил преследван от гръцките духовници и принуден да напусне.След неговото прогонване училището, както и църквата били затворени до 1900г., когато хухленци окончателно отхвърлят духовната власт на Цариградската патриаршия и приемат върховенството на Българската екзархия. Но гръцкият митрополит не се предава и не допущал назначаването на български свещеник. Селото се разделило на две - патриаршисти и екзархисти. Гръцките попове отворили училището и започнали да учат децата на гръцки. Това става след разгрома на Преображенското въстание през 1903г. По това време на мъжете въглищари от селото им забранили да горят въглища в Странджа и те се прехвърлили в Стара планина и в Сливенския балкан. Контактите им с родолюбиви българи там, както и примерът на съседните български села за отхвърляне влиянието на гърцизма, засилват националното им чувство.Те осъзнават необходимостта от българско училище и българска църква, като оръжие за защита срещу чуждото влияние. И един неделен ден на 1905г. или 1906г. жените в селото прогонили гръцките свещеници и учители. От Ортакьой /Ивайловград/ изпратили заптиета да арестуват организаторите на женския бунт – Мария Трендафилова – жената на Кольо Делчев Колев и Катерина Младенова – жената на Илия Младенов. Останалите жени заявили, че те всички са участвали в изгонването на гръцките свещеници и ако трябва, да арестуват и тях. Заптиетата се стъписали и завърнали в града. Дошъл след това Одринския валия заедно с владиката от Ивайловград и попитал хухленци дали са българи или гърци, както твърдял владиката. На повикването всички български семейства отишли на страната, където посочил за българите.За гърци се обявили само двамата певци в църквата. Жените и децата им отишли на страната на българите. Тогава окръжният управител предал ключа на църквата на българите тъй като „Падишахът не желае заради гяурски верски разправии в империята му да има бунтове и размирици”. Така хухленци извоювали правото си на българска църква и български свещеник. Изгонили гръцките свещеници и учители и за учител назначили Коста Божинов, учителствал преди това в с. Камилски дол, Ивайловградско.19 Той е един от учителите в с. Хухла, положил огромни усилия в борбата срещу влиянието на гръцката патриаршия. Обучавал както малките ученици, така и родителите им. С подкрепата на Одринската българска митрополия открил вечерно училище за възрастни, но не след дълго било закрито. Коста Божинов бил преследван както от турската власт, така и от гръцките свещеници, които му създавали доста неприятности. Силната гръцка и униятска пропаганда, която все още се водела в селото, довела до това Българската екзархия да настоява Коста Божинов да бъде учител в с. Хухла и през следващите години. През учебната 1910-1911г. училището, което е било в черковния двор имало 26 ученика само момчета.20 По-късно учителят Коста Божинов, един от ревностните защитници на движението за българска църква и просвета, напуснал селото за да стане свещеник в с. Щит, Свиленградско
Много важен и изключително драматичен период за Ивайловградските български села е времето след войните 1912-1913г. Един и същ сценарий се разиграва във всяко село - пълно разорение, ограбване, опожаряване и безчинства.
Мирно и добре живеели до войните двете общности в с.Хухла - българи и турци. Кольо Делчев от същото село, с когото проф. Л. Милетич разговаря през 1914г. казва: „Добре живеехме с турците. В първата война и те минаха добре, само един турчин се уби, не се знае кой го уби. Ние ги защитихме. Тогава български пионери правиха под селото до манастира „Св. Петър” мост на Арда и нищо не сториха на турците. И затова ние бяхме по-спокойни и не избягахме. Някои искаха да бягат, но нашите турци ги кандардисваха да останат. Ние се решихме да стоим.”
В началото на Балканската война край селото се установява българска войскова част. Тя започва строеж на мост над „Шейтан кюпрю”, където сега е стената на яз.”Ивайловград”, необходим за прехвърляне на части от българската армия към обсадената Одринска крепост. Никой от местните турци не е пострадал. Избягал само бирникът Караали, за да се върне по- късно с башибозушките банди.
След опиянението от успехите на българската армия по време на Балканската война, неразумната политика на българските управници води до обявяване на нова война, която всъщност е война на България с всички свои съседи. Когато Турция се готви за опустошителен поход в Тракия и Източните Родопи, когато вилнеят башибозушки отряди, останалите в тези райони български войски получават заповед да избягват всякакви сражения с противника, за да не се представят те като изстъпления и да не компрометират страната ни в Европа. В средата на м. юли 1913г. България се оказва притисната от всички страни.Междусъюзническата война води до национална катастрофа, която се стоварва с унищожителна сила над българите от Тракия и Македония. Кървавата драма, която се разиграва и в Източнородопска област през лятото на 1913г. изправя българите в областта пред реалната опасност от пълно физическо изтребление.
На 30 юни без да срещнат никаква съпротива турските войски нарушават границата Мидия – Енос, нахлуват и реокупират току що освободените земи.
На 15 юли 1913г. в с. Хухла навлезли башибозушки части, които поискали да си върнат добитъка, взет по време на войната. Не се задоволили само с това, грабили и изтезавали хора за пари и стока.Тогава е убито едно момче от селото -Атанас Митров и ранен Кольо Костадинов.
С установяване на ”Временното тракийско правителство”, което скоро след създаването му има ново название „Независимо западно тракийско правителство” или т.н.“Гюмюрджинска автономна република“ в Западна Тракия и в Източните Родопи вилнеят башибозушки отряди и гръцки шовинисти. Временното тракийско правителство се оглавява от Хафуз Сали - помохамеданчен българин. Действителен господар в региона е Реуф ефенди, който стои начело на извънреден съд действащ по бързата процедура.Това ново правителство създава въоръжена милиция, в която влизат всички мюсюлмани в областта годни да носят оръжие. Онези, които отказват, особено българо-мохамеданите били облагани с военен данък. Въоръжената милиция имала своя униформа - носели войнишка униформа с калпаци.За главнокомандващ на въоръжената милицията бил назначен Сюлейман бей, близък сътрудник на един от младотурските водачи - Енвер бей. Високата порта се стреми да представи създаденото ново правителство в Беломорска Тракия като възникнало на местна почва, а в същност то е подготвено от представители на младотурския комитет в Цариград.Тази „Гюмюрджинска автономна република” просъществувала само два месеца, но те били достатъчни за пълното разорение на българското население, опожаряване и ограбване на селищата, избиване на невинни българи. 21 На 17 юли 1913г. турски войски окупират Ивайловград, но там ги посрещат гръцките първенци начело с владиката. Няколко дена след това в Хухла идват четирима турски войника затварят 15 души, мъже от селото в турското училище и им искат 40 наполеона.Дават им 30 и ги пущат.22 На 20 юли турска войскова част се настанява на връх „Св Илия”, над селото. Войниците са около 70 души.Тази турска част трябвало да брани населението от групи турци от съседните села, които идвали и правели „яма”, т.е. отвличали добитък, но вместо това често им помагали. 23
След като по силата на Цариградския договор става ясно, че Ивайловград остава в българска територия, тук пристигнали представители на Гюмюрджинската автономна република начело с Иляз бей.Той се заел да организира автовномна милиция със съгласието на гърците в града и района и да въоръжава младежи гърци и турци от близките села. От тук изпращал четниците в съседните български села за да ги подложи на нечуван погром.Представителите на автономната милиция събирали пари по селата уж като данъци за автономното правителство, но това ставало само в българските селища, гръцките били подминавани.24 Иляз бей организирал подмяна на командира на турската част, която била в с.Хухла с друг офицер, настроен да изпълни плановете за погром над българите. Когато напущал Хухла предишният командир на частта казал на Петър Хаджиев и Ангел Драганов, които карали багажа му с волска кола до Ивайловград, че селото ще остане в българско и до една седмица в града ще дойде българска войска. Да предадат на хухленци, до идването на българска войска мъжкото население да се крие защото този, който ще го замести ще подложи селото на огън и меч. Някои хухленци повярвали и се укрили, но по-голямата част останали по домовете си. В същото време техните съселяни турци също ги увещавали да останат и обещавали че ще ги пазят.25 Разбирайки, че Хухла остава в българска територия за една нощ всички турци от селото го напуснали, въпреки уверенията на българите да останат.Турската редовна войскова част настанена край селото била заменена с въоръжената милиция на Гюмюрджинската автономна република.
В селото пристигнал и Иляз бей, и уверил селяните, че ще ги пази, но че нямало да допусне българите да завладеят това място. Веднага след това турски офицер събрал мъжете в селската кръчма. Иван Георгиев от страх не излязъл, когато го извикали да отиде в кръчмата и бил убит. Същата вечер бил убит и Христо Димитров.26 Последвало ограбване на всичко с което разполагали затворените в кръчмата, извеждане от там за да копаят окопи, отново отвеждане в североизточния край на селото за да ги претърсят за пари и ценности и за да ги убият един по един. Подпалили къщата, в която ги убили, с бомби разрушили църквата.От този апокалипсис успели да се спасят Христо Димитров Папуфов, 21 годишен младеж и Димитър Митрев Христов-17 годишен.27 Това се случва на 28 септември 1913г. А този ден започнал с убийството на селския свещеник Иван Вълканов - още сутринта, пред пред църквата.
Докато всички мъже, които останали в селото били затворени в кръчмата, жените били събрани в една къща край селото. Поставили караул да ги пази.Същата вечер пристигнали нови попълнения на автономната милиция – гръцки младежи от съседните села-Акалан /Бяло поляне/, Гайдахор /Славеево/, Пелевун, Зорназан /Свирачи/.Очевидци разказват: „Познавахме ги. Бяха преоблечени”28 По сведения на проф. Л. Милетич, Атанас Божинов, когото той среща в Ивайловград през 1914г., казва че бил очевидец как през септември 1913г. от града към с.Хухла са изпратени около 40 души гърци .
За преживяното от жените на с. Хухла, пред проф. Л. Милетич разказва Злата Колева: „Когато зданието гореше казаха ни да идем в къщите си и да вземем по един кат дрехи”.Тогава видели, че къщата в която са затворени мъжете им гори, а вещите им са разхвърлени из двора. „Изпъдиха ни от там - продължава разказа си Злата Колева- войската си беше уж тръгнала, а то пак след малко същите войници си станаха четници”. Вечерта жените отново са затворени в същата къща „Мъчиха ни цяла нощ” - разказва жената.
Жените и децата повели към Ивайловград обяснявайки им:„Не бойте се, сега хубаво стана, мъжете ви изклахме, а вас няма да закачаме, вие сте жени, вие не сте правили мурабе, вас ще оставим, вие рахат ще живеете, ще ви заведем в Анадола, ще станете кадъни”. Настанили ги в бубарницата на Стодул Узунов. На следващия ден заедно с жените и децата от другите Ивайловградски села ги отвели в с. Сейменли, а после отново ги върнали в Ивайловград.29 Намесата на чужди дипломати предотвратило прехвърлянето им към Анадола.
Времето на междуцарствието, когато все още не са се изтеглили от района турските войскови части и не са се завърнали българските е най- ужасяващо за мирното население в Ивайловградския край. В същото време вилнеят башибозушки банди и представителите на автономната република. Дори след подписване на Цариградския мирен договор на 16/29/ септември 1913г., който връща на България Западна Тракия, турците продължават да контролират районите между Места и Марица.
След идването на българските войски през месец октомври мъжете, които успели да се укрият преди погрома и жените, които били отвлечени към Ивайловград се завърнали, заварили цялото село опустошено и опожарено,здрави били къщите само в турската махала. Погребали избитите мъже, които според проф. Л. Милетич са 42 души, 41 мъже и 1 жена, като двама от тях били на гости в селото.30 Настанили се в изоставените турски къщи 25 на брой и започнали мъчително и бавно да се връщат към обичайните си делници. Но след войните животът в селото бил много различен. Овдовелите жени и децата се нагърбили с осигуряване на прехраната, да сеят и орат.Разрухата, липсата на добитък и инвентар за да обработват земята, бедността - това съпътства дните на селяните. Промени настъпили дори в традиционната им носия. Както и в близките разорени български села така и тук след войните 1912-1913г. традиционната женска бяла носия изчезва, за да бъде заменена с черна. 31
Още не отшумяла огромната болка от трагичната 1913г., със започване на Първата световна война, малкото млади мъже останали в селото, са изпратени на фронта. От там не се завърнали, загиват или умират по болниците Кольо и Ильо Иванови Бункови, Димитър Тодоров Делиоланов, Димитър Георгиев Костов, Христаки Вълчев Китипов, Христо Митрев Христов, Тодор Маринов Колев, Георгияк Георгяков, Димитър Илчев Боров, Адан Колев Костов и Костадин Тодоров Тараболов .
Завърналите се живи от войната заварили селото в пълна мизерия. Жените и децата работят по нивите и едва изкарват прехраната си. Хлябът е от метлено семе, яденето - кромид лук и боб. Трудолюлието, упоритостта, пословичната пестеливост на хората възстановяват селото. Изградили отново своите къщи.Оповавали се на земеделието и бубарството.Основният им поминък става отглеждането на тютюна, а въглещарството постепенно запада. Със всяка измината година селото се съживява, възстановява и разраства.
От земите от държавния фонд оземлили дошлите бежанци от Македония. Част от тези земи отдали на църквата и училището. Дали ги под наем и с набраните средства за кратко време възстановили опожарените от башибозука църква и училище. Още през 1914г. училището възобновява дейността си, а броят на учениците постепенно нараствал. През 1922г. то е преместено в изоставената сграда на джамията. Малко по - късно, по инициатива на председателя на училищното настоятелство Петър Димитров Хаджиев положили основите на нова училищна сграда, която е завършена през 1934г.32 Със собствени средства цялото население на с. Хухла построява новата училищна сграда.Тя имала две учебни стаи. Назначили двама учители, класовете били смесени, в които се обучавали децата от първи до четвърти клас. След напущането на Коста Божинов в следващите години в селото учителстват Димитър Кискинов, Ирина Ангелова, Невена Салабашева от Садово, Господин Петров Ангелов от с.Ръжина, Казанлъшко, Дона Ангелова.От 1935г.до 1945г. учители в селото са семейство Ганка и Петър Стойчеви от Стара Загора и други. След тях започва работа първият учител, роден в с. Хухла – Коста Петров Хаджиев.
През 40-те и 60-те години на 20в. селото расте. Докато след войните 1912-1918г. броят на жителите му е 272 души, през 1956г. са 465. През 1967г. в селото живеят 120 семейства.33 Настъпват промени в живота на селото. След 1944г.е електирифицирано, през 1955-1958г. с доброволен труд е изградена читалищната сграда.
Селото се оживява когато за изграждането на язовир „Ивайловград” в района пристигат много хора от вътрешността на страната. Язовирното селищe е близо до с. Хухла. Със средства на инвеститора на строежа е построена нова училищна сграда през 1962г.-1963г. В нея учат както децата от селото, така и децата от селата Камилски дол, Ламбух и тези на работниците и служителите, които изграждат язовира. През 1963г. в училището въвеждат и една паралелка с осми клас и общежитие за децата от Камилски дол и Ламбух.Старата училищна сграда е приспособена за общежитие. В различните години в началния курс са учили между 60-70 ученика, а в основния 80-100 ученика. Този брой на учениците се задържа до приключване строителството на язовир „Ивайловград”.След това училището отново се връща към слетите паралелки за да се стигне през 1976г. до закриване на основния курс, а по- късно до пълното му закриване. В периода на изграждане на най-новата училищна сграда и на големия брой ученици в селото директор на училището е Георги Панайотов Георгиев, а последните три години преди закриване на основния курс Петър Ангелов Власаков.
В годините след 1944г. почти всички ученици завършили училището в Хухла, продължават образованието си и завършват гимназии, професионални училища и университети.34 Хухленци се гордеят с многото учители, инженери, медицински работници и други специалисти пръснати из цяла България и особена гордост за тях са известните поети и писатели- Петър Василев, Ивайло Балабанов,Иван Бунков.
Ново изселване от с. Хухла започва след построяването на яз. „Ивайловград”. Работейки на този обект хухленци усвоили много нови професии. След завършването му голяма група хора напущат селото и намират препитание по различни обекти в цялата страна.Постепенно селото затихва отново за да остане сега със своите около 70 души възрастни хора и огромното желание на хухленци живеещи в различни краища на България родното им място никога да не заглъхва.
За Хухла днес няма по подходящи слова от тези на поета Ивайло Балабанов:
Огън ме горя , не изгорях
Нож ме сече - жива съм
Помнете: люлка майчина ви бях ,
люлка ще съм ви и през вековете
Бележки
1. Николчовска М. ,Стефанов И. Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, с.7
2. ДА- Кърджали ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
3. Николчовска М. Народни носии от Източните Родопи, ДИ - Септември 1979г. с.26, Ивайловград и покрайнината му през Възраждането, С.1980г.с.12
4. Примовски Ат. Бит и култура на родопските българи , Сборник народни умотворения и народопис, С.1973г., БАН, Етнографски институт, с.243
5. Шишманов Д.Необикновената история на малоазийските българи - С. 2000г., с. 72,73
6. Николчовска М. ИМЮБ, т.12, Български села в Мала Азия ,с.107
7. Доросиев Л.Ив. Българските колонии в Мала Азия ,с.169-175
8. ДА Кърджали ЧП №176 –Хаджиев К. Родовете на село Хухла
9. Примовски Ат. Сборник за народни умостворения и народопис - Бит и култура на родопските българи, С.1978г. с.243
10. Милетич Л. Разорението на тракийските българи през 1913г.,с.87
11. Попов Ст.,Тракийски сборник, Броят на населението в Тракия след Балканската война, изд. Тракийски върховен комитет, С. 1932г.кн.3, с.190
12. В.Мастанлийски окръжен вестник ,10 окт. 1928г. бр.45 стр.7
13.ДА- Кърджали, ЧП №176, Хаджиев К. Родовете на село Хухла
14. История на с. Бата – Личен архив на.Хр.Куманов..
15.Пак там
16 .ДА Кърджали,ЧП №176
17.Личен архив Хр. Куманов,ДА- Кърджали ЧП. №176
18.Личен архив на Хр. Куманов
19. Хаджиев К. ДА- Кърджали ,ЧП №176
20. Примовски Ат. ,Цит. съч.
21. Трифонов Ст. Тракия, административна уредба , политически и стопански живот 1912-1915г., 1992г. с.63
22. Милетич Л., Цит.съч. с.113
23. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла ,с.20,21. Личен архив на Хр. Куманов.
24. Милетич Л. Цит. съч.
25. Хаджиев К. Родовете на с. Хухла
26.Милетич Л. Цит. съч. с.115
27. Хаджиев К ДА - Кърджали,ЧП № 176
28.Милетич Л. Цит. съч. с.116
29.Пак там ,с. 112,117
30. Пак там , с.116
31. Николчовска М., Стефанов И. Цит.съч.
32. Ив. Стефанов, Просветното дело в Източните Родопи от Възраждането до 1944г.,с.50/
33. Джелепов Н. Вестник Нов живот, 20 юли 1967г. Никола Джелепов
34.ДА - Кърджали Ф.596, историческа справка
